Читать «Балада» онлайн - страница 9

— Пуснал съм те на високоговорител. Така по-добре ли е?

— Не съвсем. Защо шофираш? Не си ли на училище?

Закачих телефона на козирката против слънце пред мен.

Все още бе шумно, но това беше най-доброто, което можеше да получи.

— Щом знаеш, че съм на училище, защо ми звъниш?

— Да не би да бягаш от час?!

Присвих очи към уличните табели. На една от тях пишеше „Историческият център на град Галън, Вирджиния“ (помислих си, че споменаването на щата е излишно, защото всеки, който е дошъл дотук, би трябвало да помни къде се намира) и имаше стрелка, сочеща наляво.

— Не, мамо. Бягането от час е за неудачниците, които ще влязат в затвора, след като не успеят да си намерят добра работа.

Мама замлъкна, разпознавайки собствените си думи — нищо чудно, все пак ги произнесох и с характерния й леко писклив глас и слаб шотландски акцент.

— Прав си, извинявай — призна тя. — Е, какво правиш тогава?

Отговорих й, без да спирам да оглеждам колоритната, но доста тясна и пуста главна улица на Галън:

— Отивам на урок. Преди да попиташ, урокът ми е по гайда. Преди да попиташ, не, в „Торнкинг-Аш“ нямат постоянен преподавател по гайда. Преди да попиташ, нямам никаква представа защо дават стипендия на ученик, чийто основен инструмент е гайда, като се има предвид отговорът на въпрос номер две. — От всички ученици в „Торнкинг-Аш“ се изискваше да имат два кредита за музикално изпълнение, за да развием уменията си и успешно да впечатлим университетите. Така че се налагаше да ходя на уроци по гайда.

— Е, кой е този човек? Добър ли е? — гласът на мама беше изпълнен със съмнение.

— Мамо. Не искам да мисля за това. Ще се депресирам, а знаеш, че предпочитам да показвам на света безстрашно и щастливо лице.

— Припомни ми защо си там, ако не е заради гайдата?

Знаеше много добре, но искаше аз да го кажа. Ха. Двойно ха. Нула шанс.

— Използвай майчината си интуиция. Ей. Май открих мястото. Трябва да вървя.

— Обади ми се — каза мама. По-късно. Когато не си толкова сладкодумен.

Паркирах пред „Музикалната школа на Евънс-Браун“ Бях започнал да си мисля, че даването на имена с тире на разни места е традиция в този град.

— Добре. Да ти звънна ли, когато стана на трийсет?

— Млъквай. — Гласът на мама беше станал гальовен и за миг ме връхлетя разтърсващо, почти детинско чувство на носталгия по дома. — Липсваш ни. Пази се. И ми се обади по-късно. Не е нужно да чакаш до трийсет години.

Съгласих се и затворих телефона. Извадих калъфа на гайдата си и се запътих към музикалния магазин. Въпреки неприятния зеленикав цвят отвън (като в болница), вътре беше уютно и приканващо, с тъмнокафяв килим и златистокафява облицовка по стените, на които бяха окачени множество китари. Възрастен мъж, който изглеждаше така, сякаш бе преживял доста неща през 60-те и още не се бе съвзел оттогава, четеше списание „Ролинг Стоун“ зад щанда. Когато погледна към мен, видях, че сивата му коса се спуска на гърба му в дълга плитка.

— Идвам за урока — казах аз.

Той погледна към нещо на щанда; докато го правеше, имах време да проуча татуировките по ръцете му — най-голямата беше цитат от една от по-радикалните песни на Джон Ленън.