Читать «Балада» онлайн - страница 5

— Толкова съм глупава. Сигурно ми се е сторило. Постоянно ми се струва, че Ги виждам на всевъзможни места.

Не знаех какво да й кажа. Болеше ме да я гледам така, по начин, който бях забравил. Както когато ти се набие треска в кожата — не първоначалното рязко проникване, а бавната пронизваща болка, след като я извадиш оттам.

Тя тръсна глава.

— Не, аз съм истинска идиотка! Не съм те виждала от цяла вечност и още в първите минути ти мрънкам и се оплаквам. Би трябвало да скачам от радост, че най-накрая се срещаме. Извинявай… наистина нямах време да се видим, след като пристигнах.

За момент помислих, че нейното „извинявай“ ще бъде последвано от нещо друго. Нещо искрено и многозначително, което ще покаже, че осъзнава колко ме е наранила. Когато то не дойде, ми се прииска да се тросна и да я накарам да се почувства зле, но нямах достатъчно смелост. Вместо това й се притекох на помощ и я спасих като галантен джентълмен, или по-скоро трябва да кажа — като мазохистичен, обичащ да страда влюбен идиот, какъвто бях.

— Ами в брошурите пише, че кампусът е разположен на повече от петнайсет акра. Можеха да минат години, преди да попаднем един на друг.

Диърдри прехапа устни.

— Не знаех, че часовете ми ще се окажат толкова много. Графикът ми е направо… Но, леле! Толкова е хубаво, че те виждам.

Последва продължителен неудобен момент, изпълнен с мълчание. Обикновено тук се прегръщахме. Но така беше преди последното лято. Преди Люк и много преди съобщението, което й бях пратил — онова, което нито един от нас не можеше да забрави.

— Хванала си тен. — Излъгах. Ди никога нямаше тен.

Тя почти се усмихна.

— А ти си се подстригал.

Прокарах ръка по главата си; пръстите ми се спряха за миг върху новия белег над ухото ми.

— Трябваше да ме обръснат от едната страна, за да зашият раната. Просто обръснах и другата, за да си пасва. Исках да изпиша с остатъка от косата инициалите си, но — това може да те шокира изведнъж осъзнах, че те образуват JAM. Беше някак… унизително.

Ди се засмя. Не можах да повярвам колко ме зарадва този смях.

— Отива ти — каза тя, но очите й бяха вперени в дланите ми и в думите, изписани по тях чак до китките. Повече мастило, отколкото кожа.

Исках да я попитам как е, да ми разкаже за феите, да си поговорим за съобщението, което й бях пратил през лятото, но не можех да се сетя как да започна. Сякаш никога вече нямаше да мога да кажа нещо важно.

— Да, ако бях малко по-красив, щях да се превърна в теб.

Тя се засмя отново. Е, не беше точно истински смях, но ме устройваше, защото не се и опитвах да бъда смешен. Просто трябваше да кажа нещо.

— Какво правите тук? — Двамата с Ди се извърнахме едновременно и се озовахме лице в лице с една от учителките ни, Ив Линет. Преподаваше история на театъра и драматургия. Беше като дребен блед призрак на фона на мъждивата вечерна светлина. Лицето й можеше да бъде красиво, ако не беше толкова намръщена. — Тук не е училищна територия.

Нещо ми се стори странно, но ми отне около секунда да осъзная какво. Тя идваше от страната на хълмовете, не откъм училището.