Читать «Балада» онлайн - страница 3

— Искам ли? Не. Трябва ли? Да. — Намалих радиото. Внезапно осъзнах, че по раменете ме побиват тръпки от студ, въпреки че денят беше горещ. Прибрах обратно ръката си в колата. Онази, психарската част от мен, която се криеше в подсъзнанието ми, ме заливаше със студенина и ми нашепваше на език, който не разбирах, но с цялото си същество усещах скритото предупреждение в него: нещо странно ще се случи. Мислех, че съм загърбил далеч зад себе си това чувство, емоциите, които не бях изпитвал от изминалото лято. Успях да погледна отново към Пол. — Да, добре…

На лицето му се разля огромно облекчение, все едно беше очаквал да кажа нещо друго, и започна да дрънка за учителя ни по математика и за съучениците ни от класа. Дори да не бях разсеян заради студа, пълзящ по кожата ми, пак нямаше да го слушам. Хората говорят прекалено много и принципно, ако чуеш първото и последното нещо, което казват, можеш и да не се тормозиш със средата.

Внезапна фраза привлече вниманието ми отново към Пол — като че ли над множество други гласове се извиси един глас. Спрях напълно радиото и се обърнах към него:

— Да не би да каза току-що „ще пея за смъртта“?

Пол застина.

— Какво?

— „Ще пея за смъртта“. Това ли каза?

Той поклати рязко глава.

— Не, казах „ще пея по ноти“. Днес имам упражнения по солфеж. С…

Отворих вратата на колата и му кимнах с глава, без дори да изчакам да си довърши изречението. Макар да нямаше радио, продължавах да чувам музика. И тя ме теглеше и зовеше нанякъде, казваше ми, че е важно да я последвам. Трябваше обаче да измисля нещо, за да замажа положението пред Пол.

— Виж, да се видим в стаята след няколко минути, става ли? Дай ми малко време.

Сякаш грешно дочутата фраза „ще пея за смъртта“ беше отворила някаква врата и сега чувах музиката през нея. Тревожна, настоятелна музика: енергична мелодия в минорен лад със странни архаични извивки. Гласът, който я пееше, беше мъжки, нисък и някак ми напомняше за всичко недостижимо за мен.

Пол кимна в знак на съгласие, докато се измъквах навън, затръшвайки вратата на колата.

— Трябва да си направя кроса — казах.

— Не знаех, че тичаш — отвърна той, но аз вече бях изчезнал.

Минах през паркинга, покрай безличните сгради на общежитията, зад „Янси Хол“ с боядисаните в кремаво колони и „Сюард Хол“ с фонтана със смеещ се сатир отпред. Кецовете ми шляпаха шумно по тухлената пътека, докато следвах песента, която като че ли ме дърпаше с въже след себе си.

Музиката ставаше все по-висока, смесваше се с тази, която винаги звучеше в съзнанието ми — можех ли да нарека така свръхестествените вълни и предчувствията, които ме обземаха понякога и ми показваха къде е мястото ми в света? Тухлената алея свърши, но продължих да тичам, като се препъвах сред неравната, прорасла трева. Имах чувството, че скачам от края на света в ширнала се под мен бездна. Пламтящите лъчи на вечерното есенно слънце обгръщаха хълмовете и в главата ми туптеше една-единствена мисъл — закъснях.

Но той беше там и продължаваше да крачи — който и да беше; изкачваше се по хълма в далечината, почти неразличим силует, мрачна фигура с неясна височина по безкрайния хълм от сияещо злато. Простираше ръце встрани и ги притискаше надолу, сякаш убеждаваше земята да стои неподвижна. И тогава, вместо да продължи напред, точно миг преди да изчезне напълно от погледа ми и да се слее с тъмните очертания на дърветата в далечината зад него, той спря.