Читать «Знакът на Атина» онлайн - страница 10

— Бих искала да се върнем към великото пророчество. Май римляните също знаят за него…

— Наричаме го Пророчеството на седмината — кимна Рейна. — Октавиан, нали го помниш?

— Естествено — каза той, — но Рейна…

— Моля те, изрецитирай го на английски, не на латински.

— Седмина герои ще сбере зовът — въздъхна Октавиан, — през огън или буря ще премине светът…

— Клетва трябва да се спази със сетен дъх — продължи Анабет, — пред Портата на Смъртта бди врагът.

Всички се загледаха в нея — освен Лио, който бе конструирал вятърна въртележка от фолио за сандвичи и се мъчеше да я закачи за минаващите наблизо аури.

Анабет не беше сигурна защо бе изстреляла римите на пророчеството.

Просто й се бе сторило редно да го направи.

Едрото момче, Франк, се приведе напред и я загледа така, все едно й бе поникнало трето око.

— Вярно ли е, че си дъщеря на Мин… искам да кажа, на Атина?

— Да — отговори тя, внезапно почувствала се все едно я нападат, — защо това ви изненадва толкова?

— Ако наистина си дете на богинята на Мъдростта… — изсумтя Октавиан.

— Достатъчно — скастри го Рейна. — Анабет е това, което казва, че е. Дошла е тук с мир. Освен това… — Тя неохотно погледна към Анабет. — Пърси се изказа много ласкаво за теб.

Странните оттенъци в тона на Рейна объркаха за миг Анабет, а Пърси погледна надолу, внезапно проявил жив интерес към чийзбургера си.

Лицето на Анабет пламна. О, богове. Рейна се бе опитала да сваля Пърси. Това обяснаваше горчилката, завистта в думите й. Пърси й бе отказал. Заради нея.

В този миг Анабет прости всичко на глупавото си гадже. Искаше й се да го прегърне още сега, но си наложи да остане спокойна. Поне външно.

— Ами, благодаря — каза тя на Рейна, — така или иначе, пророчеството започна да се изяснява. Враговете, който бдят пред Портата на Смъртта… са гърците и римляните. Трябва да се обединим, за да намерим тези Порти.

Хейзъл, момичето с къдрава коса и кавалерийски шлем, взе нещо, изскочило до чинията й. На Анабет й се стори, че беше голям рубин, но преди да се увери в това, Хейзъл го прибра в джоба на дънковата си риза.

— Брат ми Нико отиде да търси Портите на Смъртта — каза тя.

— Какво? — попита Анабет. — Нико ди Анджело? Той ти е брат?

Хейзъл кимна, сякаш това бе очевидно. Още дузина въпроси се появиха в главата на Анабет, а мислите й се завъртяха като въртележката на Лио. Тя реши да не повдига въпроса засега.

— Добре. И какво за него?

— Той изчезна — облиза устни Хейзъл. — Страхувам се, че… не съм сигурна, но мисля, че нещо лошо му се е случило.

— Ще го намерим — каза Пърси, — така или иначе, трябва да открием Портите на Смъртта. Танатос ни каза, че отговорите и на двата въпроса се крият в Рим. В стария Рим. Това е по пътя за Гърция, нали?

— Танатос ти е казал това? — попита Анабет, докато се мъчеше да осмисли чутото. — Богът на Смъртта?

Тя бе срещала много богове. Дори бе слизала в Подземното царство. Въпреки това разказът на Пърси за въплъщението на смъртта бе смразил кръвта в жилите й.

— Сега, след като Смъртта е свободна — отхапа Пърси от чийзбургера си, — чудовищата ще се връщат в Тартара, както си му е редът. Но докато Портите зеят отворени, те ще продължат да се връщат.