Читать «Двор от рози и бодли» онлайн - страница 241

* * *

От дълбините на съня ме извади нещо, което ме дърпаше отвътре, някаква нишка.

Оставих Тамлин да спи на леглото, тялото му бе натежало от изтощение. След няколко часа щяхме да напуснем В нед­рата на Планината и да се върнем вкъщи и не исках да го будя по-рано, отколкото се налага. Можех само да се моля някога отново и аз да мога да спя толкова спокойно.

Знаех кой ме вика много преди да отворя вратата към коридора и да тръгна по него, с препъване и олюляване, докато свиквах с новото си тяло, с новото равновесие и ритъма на движенията. Бавно и внимателно започнах да се изкачвам по тясното стълбище, което водеше нагоре – дълго, дълго стълбище, и в един момент поразена осъзнах, че виждам лъч слънчева светлина да танцува по стълбите. След секунди се намерих на малък балкон, който се оказа изрязан в склона на планината.

Изсъсках от ярката светлина и прикрих очи с ръка. Мис­лех, че е посред нощ, съвсем загубих усещането си за време в мрака на планината.

Рисанд се засмя тихо. Едва го виждах през полузатворените си очи, подпрян на каменния парапет.

– Забравих, че отдавна не си излизала на светло.

Очите ми пареха от светлината и аз постоях известно време, без да говоря, докато вече можех да погледна напред, без в главата ми да избухне остра болка. Пред мен се разкриваше пейзаж от виолетови, покрити със сняг планини, но скалите на планината, в която бяхме ние, бяха кафяви и голи – нито стръкче трева, нито една снежинка.

Най-сетне обърнах поглед към него. Ципестите му криле бяха извадени – прибрани зад гърба му, но ръцете и краката му изглеждаха нормално, без ноктите на хищна птица.

– Какво искаш?

Думите не прозвучаха толкова остро, колкото възнамерявах. Не и когато си спомних как се бори, как отново и отново нападаше Амаранта, за да ме спаси.

– Само да се сбогувам – каза той. Топъл бриз разроши косата му и от раменете му се надигнаха струйки нощ. – Преди любимият ти да те отведе оттук завинаги.

– Не завинаги – напомних аз и размърдах татуираните си пръсти пред лицето му. – Нали се разбрахме за една седмица от всеки месец?

Тези думи, за щастие, прозвучаха ледено.

Рис се усмихна леко, а крилете му зашумоляха за миг и после замряха.

– Как бих могъл да забравя?

Погледнах към носа му, от който преди няколко часа течеше кръв, виолетовите очи, които бяха изпълнени с болка.

– Защо? – попитах.

Той разбра какво имам предвид и сви рамене.

– Защото, когато се пишат легендите, не искам да ме запомнят като онзи, който е стоял отстрани. Искам бъдещото ми поколение да знае, че и аз бях там, че се бих с нея накрая, макар и да не успях да направя нещо съществено.

Аз премигнах, този път не от ярките лъчи на слънцето.

– Защото – продължи той, без да откъсва поглед от моя, – не исках да се биеш сама. Или да умреш сама.

За момент си припомних елфа, който умря във фоайето ни и как Тамлин каза същото нещо.