Читать «Двор от рози и бодли» онлайн - страница 239

Аз ги убих. Пролях кръвта им. Дори не видях кога са отнес­ли телата им.

Защото в тронната зала се възцари хаос веднага след като се събудих. Аторът и злите елфи изчезнаха оттам светкавично, заедно с братята на Люсиен, което бе умен ход, предвид факта, че Люсиен не е единственият със сметки за уреждане. Нямаше и следа от Рисанд. Някои избягаха, други се отдадоха на веселие, а трети или стояха неподвижно, или пристъпваха с отнесен поглед и пребледнели лица. Сякаш и те не бяха сигурни, че всичко това е истина.

Един по един, със сълзи и радостни усмивки Върховните и нисши елфи от Двора на Пролетта се скупчиха около Тамлин, коленичеха пред него, прегръщаха го и го целуваха, благодаряха му и благодаряха на мен. Аз се отдръпнах и само кимах, защото нямах думи, с които да отвърна на благодарността им, благодарността за елфите, които убих, за да спася тях.

Сред хаоса на тронната зала последваха срещи – кратки, напрегнати срещи на Великите гсподари, съюзници на Тамлин, да обсъдят какви ще са следващите им действия. После Тамлин се заговори с Люсиен и неколцина Върховни елфи от Двора на Пролетта, които се представиха като негови стражи. Всяка дума, всеки поет дъх ми се струваше твърде силен, всеки аромат беше прекалено натрапчив, светлината – прекалено ярка. Беше ми по-лесно да стоя неподвижно, отколкото да се движа, от приспособяването към това странно, могъщо тяло, което сега е мое. Не можех дори да докосна косата си, без да се сепна от различните си пръсти.

Още и още, докато новите ми, по-силни сетива не оголиха самата ми същност. Тамлин най-сетне забеляза безизразния ми поглед и мълчанието и ме хвана за ръката. Поведе ме по лабиринта от коридори и тунели, докато стигнахме до тиха спалня в едно отдалечено крило на двора.

– Фейра – каза Тамлин сега и вдигна глава от голия ми крак, който оглеждаше в момента. Толкова бях свикнала с маската, че красивото му лице ме изненадваше всеки път, щом го погледнех.

За това... за това убих онези елфи. Смъртта им не е напразна, но... Когато се събудих, кръвта по ръцете ми бе изчезнала, сякаш превръщането ми в безсмъртна, оцеляването ми, ми дава правото да не виждам кръвта, с която съм получила този дар.

– Какво има? – попитах. Гласът ми беше... тих. Глух. Трябва да се опитам... да се опитам да звуча по-весело, заради него, заради онова, което се случи преди малко, но...

Той ми отправи добре познатата си полуусмивка. Ако беше човек, щеше да е на около двадесет и осем години. Но той не е човек, нито пък вече аз.

Не съм сигурна дали тази мисъл ме прави щастлива, или не.

Това бе най-малката ми грижа. Трябва да го умолявам да ми прости, да умолявам семействата и приятелите на онези двама елфи да ми простят. Трябва да съм на колене, да плача от срам заради онова, което извърших...

– Фейра – повтори той и пусна крака ми, после опря ръце на коленете ми. Вдигна едната и прокара кокалчетата по бузата ми. – Как да ти се отплатя за онова, което направи?