Читать «Двор от рози и бодли» онлайн - страница 243

Той изчезна – просто изчезна в хладния въздух, без следа от сянка в погледа.

* * *

Двамата с Тамлин напуснахме планината по същия път, по който дойдох аз – през тясната пещера в сърцето на планината. Преди да тръгнем, Върховните елфи от седемте двора унищожиха и после запечатаха двора на Амаранта В недрата на Планината. Ние си тръгнахме последни и след като Тамлин махна с ръка, входът към двореца се срути зад нас.

Все още не се осмелявах да попитам какво са направили с телата на онези двама елфи. Може би някой ден, скоро, ще да попитам кои са били, как са се казвали. Тялото на Амаранта, доколкото разбрах, било отнесено, за да бъде изгорено, макар че окото и костта на Юриан изчезнали. Колкото и да ми се искаше да я мразя, колкото и да ми се искаше да се изплюя върху горящия ù труп... разбирах кое я е тласнало към всичко това – разбирах една много малка част от нея, но я разбирах.

Тамлин ме стисна за ръката, когато поехме през мрака напред. Никой от нас не продума, докато не се появи блясъкът на дневната светлина и не озари влажните стени на пещерата със сребристия си воал. Ускорихме крачка със засилването на светлината, пещерата ставаше по-топла и най-сетне излязохме на зелената пролетна трева, която покриваше всяка долчинка и хълм в земите му. В нашите земи.

Бризът и ароматът на горски цветя ме удариха в носа и въпреки дупката в гърдите си, въпреки петното на душата ми, не можах да удържа усмивката, която се разля по лицето ми, докато се изкачвахме по един стръмен хълм. Елфическите ми крака бяха далеч по-силни от човешките и когато стигнахме върха на хълма, не бях и наполовина толкова изморена, колкото щях да бъда преди. Дъхът ми секна, когато съзрях обвитото от розови храсти имение.

Домът ми.

През цялото време, докато лежах в подземието на Амаранта, нямах смелост да си представя този момент, никога не си позволих да мечтая толкова дръзко. Но бях успяла – доведох и двама ни у дома.

Стиснах ръката му, докато гледахме надолу към къщата, към конюшните и градините и до ушите ни долетя смехът на две деца. В следващия момент две малки, блестящи фигурки изскочиха от къщата и хукнаха към най-близката поляна с радостни писъци, преследвани от по-голяма фигура, която се заливаше от смях – Алис и нейните момчета. Най-сетне в безопасност, без да се крият.

Тамлин плъзна ръка около раменете ми и ме придърпа по-близо до себе си. Опря буза на главата ми. Устните ми потрепериха. Прегърнах го през кръста.

Стояхме на хълма, без да говорим, докато залязващото слънце позлатяваше къщата, хълмовете, целия свят и докато Люсиен не ни извика за вечеря.

Обърнах се към Тамлин и го целунах нежно. Утре... ще има утре, цяла вечност да мисля за онова, което направих, да се изправя пред онова, което унищожих вътре в себе си, докато бях В недрата на Планината. Но сега... днес...

– Да се прибираме вкъщи – казах аз и хванах ръката му.

Благодарности

Честно казано, не съм съвсем сигурна откъде да започна с благодарностите, защото тази книга се появи, благодарение на толкова много хора, работили по нея години наред. Вечна благодарност и обич на: