Читать «Двор от рози и бодли» онлайн - страница 242

– Благодаря – казах със свито гърло.

Рис разцъфна в усмивка, но очите му не се засмяха.

– Съмнявам се, че ще ми благодариш, когато те заведа в Двора на Нощта.

Не си направих труда да му отговарям, а се обърнах напред, към пейзажа.

Планините изглеждаха безкрайни, проблясващи под слънцето, огромни под ясното синьо небе.

Но нищо в мен не трепна, нищо не започна да запаметява светлината и цветовете.

– Ще летиш ли до дома си? – попитах тихо.

Последва тих смях.

– За жалост, това ще ми отнеме повече време, отколкото мога да си позволя. Някой друг ден ще вкуся небето отново.

Хвърлих поглед на крилете, прилежно събрани зад атлетичното му тяло, и с дрезгав глас казах:

– Не си ми споменавал, че обичаш крилете си – че обичаш да летиш.

Не, не точно, той направи така, че умението му да мени формата си да изглежда… незначително, безполезно, скучно.

Рисанд само повдигна рамене.

– За жалост, всичко, което обичам, винаги ми се отнема. Малцина знаят за крилете. И за летенето.

В лунната белота на лицето му се промъкна малко цвят. Зачудих се дали Амаранта го е държала под земята толкова дълго, че да загуби цвета си, дали някога не е имал загорял тен. Един Велик господар, който обича да лети, затворен в недрата на планината. Сенки, създадени от нечия друга ръка, все още се мяркаха във виолетовите му очи. Запитах се дали някога ще изчезнат.

– Какво е усещането да си Върховен елф? – попита той – тих, любопитен въпрос.

Аз отново погледнах безкрайните планински вериги и се замислих. Дали защото нямаше кой друг да ме чуе, или защото сенките в неговите очи щяха завинаги да останат и в моите, но казах:

– Аз съм безсмъртна... която доскоро е била смъртна. Това тяло... – сведох очи към ръката си, толкова чиста, толкова искряща – подигравка с онова, което е извършила. – Това тяло е различно, но това... – сложих ръка на сърцето си, – това е още човешко. Сигурно винаги ще остане такова. Но щеше да ми е по-лесно да живея с... – гърлото ми се стегна. – Щеше да е по-лесно да живея с мисълта за онова, което направих, ако и сърцето ми се беше променило. Може би няма да мисля толкова за него. Може би ще успея да убедя сама себе си, че смъртта им не е била напразна. Може би безсмъртието ще ме отърве от тези мисли. Не знам дали го искам.

Рисанд се взираше в мен толкова дълго, че накрая вдигнах поглед към него.

– Радвай се, че имаш човешко сърце, Фейра. Съжалявай онези, които не чувстват нищо.

Не можех да му обясня за дупката, която вече се настани в душата ми, не исках да обяснявам, затова просто кимнах.

– Е, довиждане засега – каза той и разклати глава наляво-надясно, сякаш вратът му се е схванал, докато си говорехме за незначителни неща. Поклони ми се, крилете изчезнаха напълно и той започна да се слива с най-близката сянка, но изведнъж замръзна.

Очите му се спряха на моите, разширени, диви, а ноздрите му потрепнаха. Шок, най-неподправен шок премина през чертите му заради нещо, което видя на лицето ми, и залитна. Наистина залитна.

– Какво... – започнах аз.