Читать «Двор от рози и бодли» онлайн - страница 215

В очите ми напираха сълзи, но в този момент жестока болка прониза лявата ми ръка. Никога няма да премина третото изпитание. Никога няма да успея да освободя Тамлин и хората му. Болката отново ме прониза до костите и в мъглата на надигащата се истерия чух в главата си думи, които ме сепнаха.

Не ù позволявай да те види как плачеш.

Отпуснù ръце покрай тялото си и се изправи.

Не можех. Не можех да помръдна.

Изправù се. Не ù доставяй удоволствието да те види пречупена.

Коленете и гръбнакът ми, не изцяло по моя воля, изправиха тялото ми и когато земята най-сетне спря да се движи, аз срещнах погледа на Амаранта с напълно сухи очи.

Браво – каза Рисанд. – Не отклонявай първа очи. Никакви сълзи – изчакай да те върнат в килията. Лицето на Амаранта беше бледо и изопнато, а черните ù очи, когато срещнаха моите, приличаха на течен оникс. Спечелих, а трябваше да съм мъртва. Трябваше да съм смазана и кръвта ми да изтича.

Преброй до десет. Не поглеждай Тамлин. Не сваляй очи от нея.

Подчиних се. Само това ми помогна да не се поддам на риданията, които напираха в гърдите ми и заплашваха да се излеят навън.

Насилих се да издържа погледа на Амаранта. Очите ù бяха студени, бездънни и пълни с древно зло, но аз не отклоних поглед. Преброих до десет.

Добро момиче. Сега тръгнù. Обърнù се на пети... браво. Тръгнù към вратата. Дръж главата си вдигната високо. Нека тълпата се раздели пред теб. Стъпка по стъпка.

Слушах го, позволих му да се превърне във връзка между мен и здравия разум и излязох, придружена от пазачите, които все така се държаха на разстояние от мен. Думите на Рисанд отекваха в главата ми и не ми позволяваха да се срина психически.

Но когато вратата на килията се затвори зад мен, гласът му заглъхна и аз се строполих на земята и заплаках.

* * *

Плаках часове наред. За себе си, за Тамлин, за това, че трябваше да съм мъртва, а някак си успях да оцелея. Плачех за всичко, което съм изгубила, за всяка травма, която съм получила, за всяка рана – физическа или емоционална. Плачех за онази банална част от мен, която някога беше изпълнена с цветове и светлина, а сега я чувствах празна, мрачна, мъртва.

Не можех да спра. Не можех да дишам. Не можех да я победя. Днес тя спечели, но не го разбра.

Тя спечели.

Аз оцелях само чрез измама. Тамлин никога няма да е свободен, а аз ще умра по най-ужасяващ начин. Не мога да чета, бях невежа, глупав човек. Слабостите ми бяха разкрити и това място, В недрата на Планината, ще се превърне в моя гробница. Никога повече няма да рисувам. Никога повече няма да видя слънцето.

Стените ме притискаха, таванът се спускаше. Исках да бъда смазана. Да спра да съществувам. Всичко ме притискаше, от всички страни изсмукваше въздуха. Не можех да остана в тялото си, стените ме избутваха навън. Опитвах се да се задържа в него, но болеше твърде много от опитите ми да запазя връзката между съзнанието и тялото си. Единственото, което исках, единственото, което се осмелих да поискам, е живот в мир и спокойствие. Нищо повече. Нищо необичайно или голямо. А сега... сега...