Читать «Джентълмен Джоул и Червената кралица» онлайн - страница 77

Оливър вдигна вежди и избърса дъждовната вода от лицето си.

— Отлична идея! — каза той и незабавно пое контрол над нещата: вкара Корделия в колибата, запали огън в каменната камина и изпрати мокрия Риков да донесе хладилната чанта с обяда им. Макар да бяха минали десетилетия, Корделия потръпна несъзнателно при вида на това разхищение — дърва, които се горят заради топлината им, — но оранжевите пламъци прогониха игриво влажните сенки и тя се приближи да сгрее измръзналите си ръце.

Колибата на Пени ѝ напомни за други подобни колиби, които бе виждала в планините Дендарии в окръга на Арал, само дето единствената стаичка на тази колиба беше дори по-малка от техните, ако това изобщо беше възможно. В архитектурната прогресия нагоре по брега — от примитивизъм, през рустикалност до дълбок провинциализъм — на тази колиба се падаше примитивизмът: дъсчената врата се затваряше с връвчица, а прозорецът ѝ представляваше стари стъклени шишета, стегнати в рамка. Покривът ѝ обаче, скалъпен от парчета пластмаса и стари ламарини, пазеше от дъжда. Мебелировката се състоеше от единично легло, маса, която съвместяваше функциите на умивалник, и няколко паянтови стола. На кука на едната стена висеше намотано въже — явно старият простор на Пени. Оливър го откачи от куката, опъна го покрай камината и закачи другия му край за отсрещната стена, след което го използва по първоначалното му предназначение, като метна отгоре му мократа си риза.

— Ти?… — обърна се към Корделия.

Корделия реши, че спорният ѝ сутиен може да мине за горнище според къмпинг-стандартите, и последва примера на Оливър. Свали подгизналите си кецове и чорапи, първите сложи край камината, вторите — на простора. Оливър се усмихна и направи същото.

На вратата се почука — Риков носеше хладилната чанта и сухи хавлии в найлонов плик. Даде всичко на Оливър, но отказа поканата да остане. Изглежда, бурята беше прекъснала обяда му в голямата къща. Корделия му махна да се връща при бирата и компанията си, а и той също трябваше да се изсуши.

Придърпаха масата и столовете към камината и извадиха от чантата сандвичите и плодовете. Имаше и два термоса — с кафе и чай. Оливър протегна към огъня мокрите си крака и въздъхна доволно.

— Не е толкова зле. — Погледна я с крива усмивка. — Макар че си го представях по друг начин.

— Задачата ни за днес беше да се махнем от Карийнбург — каза Корделия. — Всичко останало са подробности.

Оливър ѝ подаде сандвич и тя го взе.

— Чудесно е, че апетитът ти се връща. Отслабна толкова много след…

— Ами… да — отвърна с пълна уста Корделия. Оливър затропа с пръсти по масата и ѝ хвърли още една тънка усмивка. Възцари се необичайно мълчание. Той въздъхна отново, но този път въздишката му прозвуча по-скоро предпазливо, а не доволно. Корделия отпи от приятно горчивия чай и се вгледа в него. Както винаги, огледът ѝ достави естетическа наслада. Но извън това той ѝ се стори напрегнат, току отваряше уста да каже нещо, после я затваряше. Корделия се зачуди какво премълчава, какво не събира смелост да ѝ каже след толкова много години и не се сети за нищо. Затова каза с любопитство: — Какво ти се върти в главата, Оливър?