Читать «Джентълмен Джоул и Червената кралица» онлайн - страница 75

— Свободно ли е за днес?

Пени примижа към езерото.

— Може би по-късно? Сега и без туй е ветровито за кануто. Но за платноходката е идеално.

Вятърът наистина се засилваше и развяваше приятно косата на Корделия. Стъпиха на скърцащия кей. Оливър погледна смръщено на запад, вероятно разочарован, че вятърът не е по-силен. За нея обаче си беше добре, почти идеално, макар че Арал също би сметнал плаването при такъв вятър за скучно.

— Старата ти лодка е чудничка, адмирале — каза Пени, докато двамата с Риков им помагаха да се качат на платноходката. — Идеална е за даване под наем, много стабилна, дори аматьорите се оправят с нея, иначе все обръщаха лодките с тумбака нагоре и трябваше да ги вадя от водата. Мислех дали да не я предложа на онзи човечец от Нови Хасадар, да я ползва за модел, хем може да ми направи отстъпка за прозрачните канута.

— Добре си се грижил за нея. — Оливър кимна доволно.

Риков мълчаливо посочи спасителните жилетки, метнати на пейката, и двамата ги нахлузиха послушно. Това бе една от многото негласни дребни сделки, които Корделия беше сключила със своя гвардеец — тя ще се съобразява с правилата за безопасност, а той няма да ѝ виси на главата. Риков поне се беше научил да различава реалните от измислените опасности, за разлика от свръхнадъханите младоци от ИмпСи, които Ворбар Султана упорито изпращаше на Сергияр като официална охрана на вицекралицата и които толкова я дразнеха, че ѝ идеше да ги пребие със собствените им наръчници. Днес например едва се бе отървала от тях. „Личен живот.“ Самата идея за личен живот беше… Е, натам отиваха нещата, ако всичко минеше по плана ѝ. Вече нямаше търпение.

Тя се зае с кливера, докато Оливър вдигаше главното платно, а Пени и Риков ги избутваха във водата. После Оливър стегна гика и се премести на кормилото, а тя върза въжето на платното към кнехта и лодката се понесе по водата.

— Идеално! — извика му Корделия и се настани на предната пейка с лице към отдалечаващия се бряг. Езерото беше прекрасно, далечните насечени от жлебове канари пленяваха въображението, но гледката в другата посока беше още по-приятна, особено след като Оливър съблече ризата си и слънцето обля космически бледата му (макар и напоследък по-скоро канцеларски бледа) кожа. Добре де, вече не беше на двайсет и седем, но кой ли беше? А и дори като млад не беше от мършавите. Приятно беше да го види толкова отпуснат и щастлив, присвил очи срещу светлината, докато бръчиците в ъглите им не започнаха да ѝ намигат.

— Жалко, че няма как да си загубим комуникаторите — въздъхна той и хвърли поглед към китката си.

Корделия вдигна своя.

— За теб не знам, но аз настроих моя на „вулкани“.

— Какво? — засмя се той.

— Обучила съм персонала си. Въведох пет степени на спешност, първата е „любопитна информация“, втората — „дипломатическа криза“, третата — „необходимост от спешни медицински екипи“, четвъртата — „само в случай на изригващи вулкани“.

— Каква е тогава петата, за бога?

— „Семейство“ — отговори Корделия. — Макар че всичките ми роднини са на няколко точки за скок разстояние, така че до спешни ситуации се стига рядко.