Читать «Джентълмен Джоул и Червената кралица» онлайн - страница 21

„По дяволите.“ Собственият му мозък, собствените му спомени със сигурност пазеха всички образи, които му бяха необходими.

Замисли се за Арал. Еротични спомени да искаш, цяла съкровищница. Нещата, които беше готов да изпробва… И би било съвсем на място, като си помислиш. Любимото лице се разтегна в широката усмивка от миналото, смееше се от сърце на настоящото му затруднение, ала уви, този образ твърде бързо отстъпи пред студената си, землиста, празна версия, която Джоул беше видял за последно през стъклото на ковчега… а спуснеше ли се по утъпканата спирала на тези мисли, скоро щеше да плаче, вместо да… Не.

Предаде се, счупи печата на назалния спрей и пръсна последователно в двете си ноздри. Спреят беше студен, без миризма и най-важното — без доловим ефект. И сега какво?

Един спомен изплува неканен в главата му — Корделия крачи забързано по коридор на втория етаж на Дом Воркосиган, само по хавлиена кърпа, увита около ханша ѝ като бетански саронг. Самият той изскача през някаква врата, обзет от паника. Каква ли заплаха ги е пришпорила? Пожар? Бомба? Не помнеше. Но ясно помнеше хавлиената кърпа. Корделия носеше голата си кожа като космическа броня. Уви, гвардеец или слуга притича да ѝ даде още една кърпа. Ами ако вместо да ѝ дадат втора кърпа ѝ вземеха първата?… Това… така представата рязко стана по-интересна.

Беше някак нередно да я използва по този начин във въображението си, но пък нали именно тя, проклета да е, го беше забъркала в тази история. Щеше да се наложи да го изтърпи.

В спомена му Корделия беше с дългата си червена коса от онова време, косата, която носеше като съпруга на Арал. Може би… ако си я представи с късо подстригана коса. Къса и къдрава. Да, така беше по-добре. Спокойно би могъл да мине без търчащите наоколо гвардейци и слуги от Дом Воркосиган, а и без самия Дом Воркосиган, в този ред на мисли. Само че така неговата редактирана Корделия остана да стои в бяла празнота. Стоеше и го гледаше с вдигнати вежди, сякаш за да каже: „Убедена съм, че можеш и по-добре, младежо…“

Можеше, и още как. Представи си своята малка яхта, първата, която си беше купил на Сергияр. В местното езеро, в средата му, далече от брега. Слънчевите лъчи падат косо. Вятър — никакъв, защото имаше по-интересни неща за правене от това да се бори с платната и руля. Корделия седеше на пейката при носа. Ухили му се, после махна хавлиената кърпа и я постла на пейката. А, и без комуникатори. Тях са ги оставили на брега. Никой не можеше да се свърже с тях, нито от нейния кабинет, нито от неговия.