Читать «Джентълмен Джоул и Червената кралица» онлайн - страница 171

— Нямаше кой да му позира. По онова време консул Вермилиън още не беше пристигнал. — Дали Вермилиън би се съгласил да позира? Може би. Но и за това, както и за много други неща, беше твърде късно.

Следващата рисунка в купчината изобразяваше двамата с Оливър в леглото. Това би било доста по-трудно да обясни на внука си. Избра напосоки две рисунки с облечени хора и ги остави на масата да отвлече вниманието на Алекс, докато скрие другите. Някой ден той щеше да наследи всички рисунки — сърце не би ѝ дало да унищожи нито една от тях, — но не беше нужно да ги вижда сега.

— Може ли да взема тази, където си нарисувана на яхтата?

Корделия погледна рисунката.

— Тя върви в комплект с друга. — Скица на Оливър, гол до кръста на руля, надничаше изпод нейната. — Трябва да са заедно. — „И още как.“ — Защо не вземеш тази?

— Тук в градината на мама ли си? Добре. — Изглеждаше доволен от замяната. Корделия си отдъхна скришом.

Ако беше отгледан като бетанско дете, щеше ли Корделия да крие рисунки от него? Е… може би няколко, да. Някои от скиците Арал бе правил в пристъп на пакостлив хумор, към други бе подходил сериозно, понякога рисуваше по памет, друг път единствено под натиска на въображението си, а имаше и такива, които да подпомогнат въображението. Последните се бяха оказали полезни. Не можа да реши дали се бори да скрие широка усмивка или сълзи, но така или иначе извърна лице от Алекс и остана така, докато не възвърна самообладанието си, а рисунките не прибра в тяхната пещера от чупливи спомени. Да почиват там в мрака, докато острите им ръбове се притъпят.

— Няма рисунки на дядо обаче — отбеляза Алекс.

— Уви, така е. Само дето… в известен смисъл всички рисунки са и автопортрети. Поглед към него, който само шепа хора познават.

— Хм. — Детето свъси вежди, не толкова в недоумение, колкото в размисъл.

— Коя ти хареса най-много? — попита тя и посочи рисунките, които Алекс беше отделил.

За нейна изненада той не посочи някой от портретите, а една голяма и детайлна, почти архитектурна рисунка на Дом Воркосиган, гледан отпред.

— Интересно. Защо? — Дали вече не страдаше от носталгия?

Детето раздвижи ръце, сякаш опипваше за някакъв невидим инструмент.

— Ами, тя е най-… има си всичко.

Корделия се вгледа в рисунката. Беше рисувана тук, на Сергияр, вероятно по памет, но и с помощта на снимки и видео. Някои подробности бяха толкова дребни, че трябваше лупа, за да ги видиш… ако си спомняше правилно, самият Арал бе прибягнал до помощта на лупа, докато работеше по тази рисунка, но въпреки това композицията в никакъв случай не изглеждаше механична. Може би не Алекс страдаше от носталгия, а някой друг е страдал?

— Мисля, че си прав, Алекс.

14.

Симулацията на военни игри, предназначена да отклони вниманието на Майлс, вършеше работа. Джоул прекрати отпуската на Кая и я натовари със задачата да организира шоуто в една от тактическите зали на базата. Момичето реагира с ентусиазъм, може би защото организирането на тази полезна задача му гарантираше запазено място на първия ред. На принципа, че някои възможности са по-задължителни от други, Джоул подбра няколко офицери, които според него се чувстваха прекалено удобно в сънливото спокойствие на сергиярското космическо пространство — заден двор във военно отношение, който много бързо можеше да се превърне в преден. Останалите места се заеха бързо, след като новината се разпространи — явно всички искаха да видят сина на адмирал Воркосиган.