Читать «Джентълмен Джоул и Червената кралица» онлайн - страница 169

— Знам, че можеше да рисува — каза Алекс. — Веднъж ни нарисува няколко неща, на мен и Хелън. Бяхте дошли за Зимния празник. — Сигурно говореше за последния път, когато с Арал се бяха върнали заедно на Бараяр, прецени Корделия. — Но не знаех, че е нарисувал толкова много неща.

— Дълго време не рисуваше изобщо — каза Корделия. — От него знам, че е започнал да рисува много малък, по-малък от теб, но онези рисунки са се загубили. Като тийнейджър също рисувал, макар и по-малко. Няколко от онези рисунки успял да запази, останалото се изгубило. Започна да рисува отново чак след регентството. И по-сериозно, след като дойдохме на Сергияр.

— И с бои ли е рисувал?

— Малко. Веднъж се опитах да го запаля по видизображенията, но той не прояви интерес. Изглежда, държеше на прекия допир с хартията и молива. Да създава нещо само с ръцете, очите и мозъка си. — И само за себе си? Огромната част от времето си Арал бе посветил на империята, живял бе като неин крепостен роб, затова едва ли бе чудно, че беше поискал един малък резерв за лично ползване.

Алекс се наведе да погледне отблизо.

— Защо не ги е показал на никого? Защо не ги е раздал? Има толкова много. Никой ли не ги е искал?

— Показваше ги на някои хора. На мен, на Оливър, на Саймън понякога. Сигурна съм, че доста хора биха ги поискали, но не заради… не заради самите рисунки. Биха ги поискали, защото ги е рисувал лорд-регентът, адмиралът или графът, или по-лошо — за да ги продадат. — Замълча. — Арал каза, че би било като онази мечка, яхнала колело, която някакъв тип развеждал из окръга му. Интересна била не защото карала колело добре, а защото изобщо карала колело.

— На мен ми изглеждат много хубави.

— Ами… не грешиш в това. — Макар и само единайсетгодишен.

Алекс започна да прехвърля листата, несмело в началото, после все по-уверено.

— Има много сгради. Това площадът в Хасадар ли е? Я, виж, това е вицекралският дворец! Много е хубава рисунката.

Корделия погледна над рамото му.

— Особено като се има предвид, че по онова време още не беше достроен. — Преглътна и подхвана важното: — Може би не си даваш сметка, но не дядо ти е отишъл на война. Войната е дошла при него. И той се е научил да воюва, защото не е имал избор. Ако по-големият му брат не е бил убит, превръщайки дядо ти в графски наследник, ако Лудият Юри не се бе появил на сцената, предполагам, че дядо ти би станал… е, може би не художник, но архитект със сигурност. Вероятно от онези архитекти, които се заемат с големи обществени проекти, сложни и трудни като командването на армия, защото гигантската му воркосиганска енергия все е трябвало да се канализира някак. — Като придошла река, която препуска по склоновете на родните му Дендарии и излиза от бреговете си. — Би построил Бараяр по друг начин.

Лицето на Алекс бе застинало като маска.

— Но аз съм наследникът.

— Но си наследник сега, на една планета, променена от дядо ти, различна от онази, която той е наследил. Ти имаш много по-голяма възможност да избираш. Неограничена. Той много би се зарадвал, че ти е осигурил такъв подарък. Че няма нужда животът ти да е като неговия. — Поколеба се. — Нито като на татко ти, или като на неговия дядо, а твой собствен. Колкото ти душа иска. Накъдето и да те отведе тя.