Читать «Джентълмен Джоул и Червената кралица» онлайн - страница 157

— Нали уж трябваше да си вземеш отпуск. Балансиран здравословен живот и прочие.

Той изсумтя.

— Свързано ли е с моята част?

— Ами… Да. Не. Може би.

Тя свъси вежди в опит да разгадае неясния му отговор.

— Ще помогне ли, ако поговорим? Арал постоянно ме използваше за слушател. Или като кошче за душевни отпадъци при нужда. И да има нещо засекретено, просто ми кажи кое е и ще си остане такова.

В това Джоул не се съмняваше.

— Получих лично съобщение от адмирал Десплейнс. Търси си заместник за шеф на Операции. Според него постът бил в моята категория, ако реша да пусна листче с името си в шапката.

Корделия застина, ако не броим едно предпазливо примигване.

— И ти… изпрати ли вече отговор?

— Още не.

Тя вдигна вежди.

— Още не си решил или си решил, но отлагаш отговора?

„Не, да, може би.“

— Още не съм решил.

Тя се надигна на лакът. Познаваха се толкова отдавна, че голото ѝ тяло, макар и наслада за окото, не успя да отклони вниманието му. Друго го прикова — тревогата, изопнала лицето ѝ.

— Ако предложението те изпълваше с ентусиазъм, вече щеше да си събираш багажа за Бараяр.

— Е, не точно в този момент… — Усмихна се въпреки безпокойството си. — Пък и трябва да свърша едно-две задължителни неща преди това. Да си намеря заместник на свой ред. Бобрик би могъл да поеме работата, струва ми се. — Това беше част от служебната му характеристика: да поеме нещата в свои ръце при спешна ситуация. — Ще можеш ли да работиш с него?

— Да — бавно отвърна Корделия. — Не толкова лесно, нито толкова приятно, колкото с теб, но бих могла да се нагодя. Пък и няма да е задълго. — Не каза: „Ами ние?“ Вместо това каза: — А какво ще правиш с ембрионите?

— Ще видим. — „Така казваше Арал, когато не знаеше какво да отговори.“ Той прехапа умърлушено устна.

— Аз… — започна Корделия, после спря. След миг продължи: — Искаш ли да ти помогна да си изясниш мислите? Или предпочиташ да не го правя?

Ако предпочиташе да я държи настрани, не би повдигнал темата, нали така?

— А ще бъдеш ли безпристрастен съветник?

— Не, но бих могла да се престоря на такъв за кратко — каза тя и се отдръпна. Хладен повей обля хълбока му.

— От два дни се мъча сам да реша какво искам — въздъхна той. — Така че давай, включи се в изтезанието.

— Добре… — Корделия сви замислено устни. — Да опитаме с един хипотетичен въпрос. Ако Десплейнс ти беше предложил поста преди пет месеца, на Зимния празник, да речем, какво щеше да направиш?

Мислите му се върнаха към онези пусти дни на поизбелял траур. Сториха му се невероятно далечни. От опит знаеше, че скръбта може да бъде заровена в работа, да бъде уловена жива в ковчега на служебните задължения.

— Щях да приема — отвърна той, изненадан от категоричността си. — Въпреки… не, заради предизвикателството. Подобно решение би било… не толкова продукт на отчаяние, колкото шанс да се откъсна от безвремието на онзи период. Да продължа напред към… нещо. Към неизвестното. — Дали би срещнал нови хора по този път? Нов любим човек, дори такъв, с когото да създаде семейство? Щеше да попадне в среда, където моментално щяха да го набележат като цел, среда с богат избор на партньори. Спомни си как веднъж Корделия бе цитирала Джейн Остин, не съвсем точно и през смях: „Всеизвестно е, че всеки мъж на висока позиция задължително има нужда от партньор.“