Читать «Джентълмен Джоул и Червената кралица» онлайн - страница 145

12.

Корделия се събуди през нощта, защото ѝ се ходеше до тоалетна, а след това — както се случваше често — не успя да заспи отново. Отиде в кабинета си с идеята да се приспи с някой скучен доклад. Изборът ѝ на скучни четива беше голям. Тя се настани в удобния стол и избра наслуки някакъв финансов отчет. След половин час, отегчена, но не достатъчно, вдигна очи, стресната от тихо почукване.

— Будна ли си? — прозвуча приглушено гласът на Майлс през вратата.

— За теб — да. Влизай.

Майлс открехна вратата и се вмъкна в кабинета. Вместо пижама носеше стара тениска и широки шорти. Късото разстояние до стола, който Корделия му посочи, измина с помощта на бастунчето си, без дори опит да прикрие нуждата си от него. Седна с въздишка.

— Изглеждаш… изпържен. — Бръчки по лицето, помръкнали очи, рошава прошарена коса.

— Ами… Пристъп. — Майлс вдигна рамене небрежно.

— Предизвикан или, ъъ, естествен? — Пристъпите с неизяснен генезис му бяха останали в наследство от криозамразяването, на което бе подложен по спешност преди десетина години, състояние, сложило край на военната му кариера. Всъщност преди почти петнайсет години? Лечение нямаше, но поне можеше да контролира пристъпите с помощта на едно устройство, измислено от екипа военни невролози, работил по проблема му, стимулатор, който предизвикваше пристъп в избрано от Майлс време и място, елиминирайки случайния елемент в цялата тази история. Системата работеше, стига пациентът да използваше стимулатора достатъчно редовно, така че предизвиканият пристъп да изпреварва естествения.

— Предизвикан. Мразя махмурлука след това, но нивата на невротрансмитерите ми бяха високи, а не исках да развалям пътуването до „Серж“ с някой зрелищен пристъп.

— Радвам се, че най-сетне ти е дошъл акълът.

Устните му трепнаха.

— Екатерин настоя. В интерес на истината.

— В такъв случай — радвам се, че си имал достатъчно акъл да се ожениш за нея.

— О, да.

— Мислех, че спиш като пън след пристъп.

— Не винаги. Пристъпите разказват играта на мозъчната ми химия. Понякога заспивам като отрязан, друг път не мога да мигна.

— А. Добре дошъл в клуба.

— Да, ама аз не съм на… на колко стана, на седемдесет и шест?

— Браво. Уцели от първия път.

— Е, нали наскоро имаше рожден ден. Помня, защото ти изпратихме видео на децата.

— Най-хубавият ми подарък.

Той се усмихна отпаднало и тропна с бастунчето по пода.

— И понеже не можах да заспя, се замислих за разговора ни тази вечер.

— О? — Корделия остави четеца си и се облегна назад. Надяваше се, че добре е прикрила тревогата си. „Не подвеждай свидетеля.“

— За някои от онези клевети във Ворбар Султана.

— Почти цяла вечер само за това говорихме, миличък. Дай по-конкретно.

— Права си. — Пое си дъх. — Конкретно, онази за Гес Ворутиър. И татко. Когато са били млади.

Ха. Не за тази „клевета“ се беше подготвила. Тази датираше много отпреди Оливър.

— Работата е там, че я чувах не само от хора, които очевидно се надяваха да ме вбесят. — Още една колеблива пауза, по-дълга. — Е… били ли са, такова, любовници, или не? Имам предвид: те бяха роднини по сватовство.