Читать «Джентълмен Джоул и Червената кралица» онлайн - страница 114
Лоис Макмастър Бюджолд
Воринис го следваше по петите като секретарка и адютант, защото обичайните му канцеларски задължения го следваха по теснолъчевия канал. Въпросните осем седмици влизаха в досието ѝ като космически стаж и тя ги посрещаше с искрен ентусиазъм. Освен това се оказа полезен съконспиратор в организирането на изненадващи учения.
— Идеята не е просто да тестваме готовността на екипажите или състоянието на оборудването с цел да ги подобрим — обясни ѝ той по време на едно от ученията. — За мен е важно да разбера как старшите офицери ръководят хората си, особено в критични ситуации. Това е част от, хм… от маркирането на кандидатите за повишение.
— Това не е ли малко несправедливо към онези офицери, които имат некадърници сред персонала си? — попита тя. — Тоест, вината за евентуален провал може и да не е на командващия офицер.
— Опитваме се да оплевим некадърниците на доста по-ранен етап и да ги преназначим на не толкова критични планетарни позиции. Което не е справедливо спрямо Фьодор — добави замислено той. — Ако си извадил късмет с добър екипаж, е лесно да направиш добро впечатление на свой ред. Но ако успееш да изцедиш максимума от един по-посредствен екипаж, значи наистина си добър офицер. — Какъв прякор бяха измислили на онзи кораб под командването на Арал? „Воркосиганската колония на прокажените“, точно така. Е, вярно е, че в онези далечни и трудни дни прокажените на Арал бяха колкото военни, толкова и политически некадърници.
Воринис се замисли, свъсила вежди.
— Та за това маркиране. Вие как… по какъв критерий решавате? Не само по отличните резултати от ученията, предполагам?
— Въпрос на практика — въздъхна той. — Усвоил съм го с времето и опита. Струваше ми се, че Арал го прави по някакъв вроден ворски инстинкт, но по-късно си дадох сметка, че е имал достатъчно време да натрупа опит, преди аз да се присъединя към екипа му. — При Джоул това отсяване все още се извършваше с цената на съзнателно усилие, но поне процесът се бе съкратил значително през последните години.
Разговорите му с вицекралицата бяха редки, кратки, лишени от усамотение и депресиращо прагматични. В едно от съобщенията си я помоли да му изпрати по теснолъчевия канал друга научнопопулярна книга за сергиярската биология, защото вече бе прочел двете, които носеше със себе си, и остана много изненадан от отговора ѝ, че други няма. Успяла бе да му намери някакво научно списание от университета, което публикуваше по темата — всъщност единственото, което публикуваше научни материали по темата. Броевете му за десет години назад — само десет години? — обещаваха поне за известно време да държат съзнанието му заето.
Мисълта за трите замразени ембриона в карийнбургската клиника беше като сърбеж в кьошетата на мозъка му, който той решително отказваше да почеше. Само дето, незнайно как, статиите за репродуктивна биология в университетското списание винаги първи му се набиваха на око. Репродуктивните стратегии на сергиярската фауна — както и на сергиярската флора всъщност, когато успееш да ги различиш, — бяха
