Читать «Джентълмен Джоул и Червената кралица» онлайн - страница 111

Имаше адски много хора, които това не засягаше. И много малко други, чийто списък, както обикновено, се оглавяваше от Грегор. Корделия въздъхна и включи отново на запис.

— Следващата новина трябва да си остане между нас двамата, строго поверително. — Обясни за безядрените яйцеклетки и гениалната си идея да ги предложи на Оливър. Припомни специалната разпоредба на бараярското законодателство относно попечителските права баща-син, които не се различаваха съществено от тези за майка-дъщеря. — Което означава, че от правна гледна точка това изобщо не засяга Майлс, макар че вероятно ще го уведомим на някакъв по-късен етап от семейна любезност. Но Оливър тепърва трябва да вземе важни решения, включително и по въпроса кога, затова няма никакъв смисъл новината да се разгласява, преди да се е превърнала в новина. — С което поне по една точка улесняваше следващото си съобщение. — И за да завърша с една още по-лична новина — прекрасна новина, впрочем, — може би е редно да спомена, че двамата с Оливър започнахме да… ъъ, да излизаме. — Устните ѝ се кривнаха нагоре при спомена за спора ѝ с Оливър относно най-подходящия термин, но май беше по-добре да не споделя тази шега с Грегор. Някъде под дълбоката си резервираност Грегор криеше чудесно чувство за хумор, но тежестта на империята рядко му позволяваше да го прояви. Горкото момче. — Никой от двама ни не знае накъде ще ни отведе това в дългосрочен план, така че няма смисъл да питаш, но… добре е да се знае, че сме успели да живнем отново след всичко. — „Отърсваме се от смъртта и протягаме отново ръка към живота. Напук.“ Екатерин сигурно би се сетила за някоя прекрасна метафора, за кълнове, които израстват от пепелище, или нещо такова. Чувствата на Корделия наистина бяха като кълнове — нежни, зелени и крехки. Надяваше се, че усмивката, с която завърши съобщението си, изглежда като усмивка на щастлив човек, а не на идиот. Не се сети какво друго да добави, затова спря записа.

Пусна го отначало с намерение да внесе някакви корекции, но съобщението ѝ прозвуча добре: вярно и стегнато. Усмивката ѝ накрая наистина изглеждаше малко идиотски, но едва ли можеше да я запише отново, без да изгуби от непосредствеността ѝ. Ако Грегор имаше въпроси, можеше да ги зададе. Нагласи кодирането на най-високо ниво и изпрати съобщението. Представи си как пакетът данни потегля от вицекралския дворец към орбиталната релейна станция, оттам към възлената точка за скок по комарския маршрут, а после скок след скок със скоростта на светлината, покрай Комар, през задънения проход на Бараяр до правителствената орбитална комуникационна станция и оттам до императорската резиденция и до комтаблото на Грегор в онзи негов строг модерен кабинет, който също като нейния гледаше към градина. Ден ли щеше да е, когато пристигне, или нощ? Беше твърде уморена да пресмята.

А сега — следващото съобщения в краткия ѝ списък. Добре беше, че се бе поупражнила с писмото до Грегор. Бързо отхвърли идеята да започне с нещо жизнерадостно от сорта на: „Добри новини, Майлс, ще си имаш сестричка!“ Първо, за него новината би била по-скоро стряскаща, отколкото добра. Второ, разликата във възрастта беше твърде голяма за брат и сестра, деляха ги поколения. Реално погледнато, Майлс щеше да е по-скоро далечен чичо на Аурелия, а децата му щяха да са нейни по-големи братовчеди, а не племенници. Не ѝ беше много ясно как двете разделени — както във времето, така и в пространството — части на семейството изобщо ще съумяват да се срещат лично. Ангажиран със задълженията си на граф в своя потомствен окръг, Майлс все по-рядко пътуваше извън Бараяр, а след като Корделия се оттеглеше като вицекралица и отпаднеше необходимостта да докладва ежегодно на Грегор — да не споменаваме осигурения ѝ за тази цел имперски скоков катер, — колко често щеше да прескача до Бараяр? Е, времето щеше да покаже… или да каже, пък било и под заплахата от разпит с фаст-пента. Фест-пентата винаги помагаше. Корделия включи на запис и повторно се хвърли в бездната.