Читать «Последният олимпиец» онлайн - страница 159

— Хей! — Анабет се настани до мен. — Честит рожден ден!

Постави пред мен накривена на една страна торта със синя глазура.

Зяпнах.

— Какво?

— Днес е осемнайсети август — отвърна тя. — Твоят рожден ден.

Не можех да повярвам. Изобщо не ми беше минало през ума. Но Анабет беше права. Сутринта бях навършил шестнайсет — същата сутрин, когато бях избрал да дам на Люк ножа. Пророчеството се беше сбъднало абсолютно точно, а аз изобщо не се бях замислил, че имам рожден ден.

— Пожелай си нещо — подкани ме Анабет.

— Ти ли я приготви? — попитах.

— С помощта на Тайсън.

— Затова прилича на шоколадова тухла — рекох. — Със син цимент.

Анабет се разсмя.

Замислих се за миг и духнах свещичката.

Разделихме си тортата наполовина и я изядохме с пръсти. Анабет седеше до мен и гледахме океана. Щурци и чудовища огласяха гората, но иначе беше тихо.

— Спаси света — рече тя.

— Заедно го направихме.

— А Рейчъл стана новия оракул, което означава, че няма как да си има гадже.

— Май не си разочарована — отбелязах.

Анабет сви рамене.

— А, не ме интересува.

— Да бе, да.

Тя вдигна вежди.

— Искаш да ми кажеш нещо ли, водорасляк?

— Сигурно ще ме сриташ…

— Със сигурност ще те сритам.

Избърсах крема от тортата от пръстите си.

— Когато се гмурнах в Стикс, за да стана неуязвим… Нико ми каза, че трябва да измисля едно нещо, което да ме свързва със света, заради което искам да си остана смъртен.

Анабет се взираше в далечината.

— Да?

— След това, на Олимп — продължих, — когато искаха да ме правят бог, пак си мислех…

— О, толкова ти се искаше да приемеш!

— Е, може би малко. Но не го направих, тъй като си мислех… Не исках всичко да е едно и също цяла вечност, защото нещата винаги може да станат по-добри. И си мислех…

Устата ми беше абсолютно пресъхнала.

— За някоя конкретно? — попита нежно Анабет.

Обърнах се и видях, че тя се сдържаше да не се усмихне.

— Присмиваш ми се!

— Не е вярно!

— Нарочно го правиш по-трудно!

Тя се разсмя и сложи ръце на врата ми.

— Никога, ама никога няма да ти е лесно с мен, водорасляк. Време е да свикнеш.

Целуна ме и все едно мозъкът ми се разтопи и потече по цялото ми тяло.

Искаше ми се този момент да продължи завинаги, но изведнъж се разнесе глас:

— Е, крайно време беше!

В трапезарията нахлуха лагерници с факли в ръце. Предвождаше ги Клариса. Подслушвачите ни вдигнаха на раменете си.

— Престанете! — крещях аз. — За вас няма ли личен живот?

— Влюбените трябва да се поохладят! — заяви Клариса.

— В езерото! — заприглася Конър Стол. — В езерото!

С викове и смях, те ни понесоха надолу по хълма, но така, че да сме близо, за да се държим за ръце. Анабет се смееше, аз също се смеех, макар че лицето ми беше червено като домат.

Държахме се за ръце, дори когато ни хвърлиха във водата.

Но след това аз се смях последен. Направих въздушен балон на дъното на езерото. Приятелите ни чакаха да се покажем на повърхността, но когато си син на Посейдон, не се налага да бързаш.

И това сигурно беше най-хубавата подводна целувка на всички времена.