Читать «Последният олимпиец» онлайн - страница 161

— Хубав ден за риболов.

Баща ми, Посейдон, облечен в обичайните си шорти, вехта шапка и ненабиваща се на очи ярка розово-зелена риза, беше нагазил до колене във водата. В ръцете си държеше въдица и когато хвърли, кукичката с оловото излетя чак в другия край на залива.

— Здрасти, тате! — поздравих. — Какво те води насам?

Той намигна.

— Така и не успяхме да поговорим на спокойствие на Олимп. Исках да ти благодаря.

— На мен? Ти се притече на помощ и ни спаси.

— Да, като заради това унищожиха двореца ми… Но дворците винаги могат да бъдат построени отново. Получих толкова много благодарствени писма от другите богове. Дори и Арес ми писа, макар да подозирам, че Хера го е накарала. Много е приятно. И затова дойдох да ти благодаря. Явно дори и боговете могат да научат нови номера.

В далечината изведнъж се вдигнаха вълни. Над водата изскочи огромен морски дракон, подскачаше и се дърпаше, увиснал на куката. Посейдон въздъхна. Хвана въдицата с една ръка, измъкна нож с другата и преряза влакното. Чудовището потъна обратно в дълбокото.

— Много е малко — оплака се той. — Ако не го пусна, надзирателите ще ме подгонят.

— Малко ли е?

Посейдон се усмихна.

— А, да не забравя, добре се справяте с новите хижи. Може би сега ще мога да призная другите си деца и за следващото лято да ти изпратя нови братя и сестри.

— Ха-ха!

Той нави остатъка от кордата и започна да прибира въдицата.

Пристъпих смутено от крак на крак.

— Това беше шега, нали?

Посейдон ми намигна многозначително, така че не разбрах дали думите му бяха истина, или не.

— До скоро, Пърси. И не забравяй: трябва да ловиш само големите рибоци!

Той се разпадна на лекия ветрец и само въдицата му остана да лежи на пясъка.

Тази вечер беше последната ни в лагера и на нея по традиция се раздаваха мънистата. Тази година те бяха изработени от хижата на Хефест. На тях беше изобразен „Емпайър Стейт Билдинг“ и с малки гръцки букви около него бяха изписани имената на загиналите при отбраната на Олимп. Имената бяха много, но с гордост щях да си нося мънистото. Сложих си го на връвчицата при другите три. Вече бях старо куче. Спомних си първото ми идване край лагерния огън, когато бях на дванайсет, и как се бях почувствал като у дома си. За щастие това поне не се беше променило.

— Не забравяйте никога това лято — рече Хирон. Раните му заздравяваха бързо, но той все още накуцваше. — Показахме смелост, вярност и кураж. И защитихме честта на лагера.

Усмихна ми се, избухнаха викове и овации. Взрях се в огъня и видях край него момиче в кафява рокля. Тя ми намига с червените си искрящи очи. Като че ли никой друг не я забелязваше, но може би тя така предпочиташе.

— А сега — рече Хирон, — марш в леглата! Не забравяйте, че трябва да напуснете хижите утре до обяд, освен ако не сте предупредили, че ще останете. Харпиите ще изядат всеки, който се забави, а не бих искал лятото да приключи с подобен тъжен инцидент.

На сутринта с Анабет се срещнахме на хълма над лагера. Гледахме как повечето ни приятели се отправят с автобуси и леки коли обратно към истинския свят. Тук щяха да останат само някои от старите питомници и неколцина от новодошлите. Аз се връщах в „Гуди“, за първи път в живота си щях да продължа за втора година в едно и също училище.