Читать «Лятото и градът» онлайн - страница 65

— Но ти не обичаш природните науки!

— Защо приказваш глупости? — поглежда ме възмутено тя. — Не обичах химията, но биологията много ми харесваше!

Това вече е нещо ново. Когато започнахме да учим биология през първата година в гимназията, Маги категорично отказа да помни имената на видовете и семействата. Заяви, че всичко това било глупости, които са напълно излишни в реалния живот, така че защо да си тъпче главата с излишни неща?!

Продължаваме с разходката, обаче Маги се изнервя все повече и повече от горещината, странните хора и защото, според нея, й излизала нова пришка. Когато я водя обратно в квартирата си, тя пък започва да се оплаква от липсата на ефективна климатизация. И така, към момента, когато трябва да тръгваме за срещата с Бърнард, аз вече съм на ръба на издръжливостта си. Обаче Маги не спира с номерата си. Този път се опъва за метрото.

— За нищо на света не слизам там долу! — отсича. — Вони. Направо не мога да те разбера как се справяш!

— Това е най-лесният начин за придвижване из този голям град — изтъквам и се опитвам да я избутам надолу по стълбите.

— Защо не вземем такси? Сестра ми и зет ми ми поръчаха да вземам само таксита, защото единствено те били безопасни.

— Но освен това са много скъпи. А аз нямам пари.

— Аз имам — петдесет долара.

Какво? Да ми го беше казала по-навреме! Така поне щеше да плати хамбургерите.

Когато най-сетне сядаме в едно такси, Маги ми разкрива извода си относно това защо нюйоркчани толкова обичат да носят черни дрехи.

— Защото тук е толкова мръсно! А върху черното мръсотията не си личи. Представяш ли си как биха изглеждали, ако носеха бяло? Така де, кой нормален човек носи черно през лятото?

— Аз — изричам спокойно, особено като се има предвид, че съм в черно. Облечена съм в черна тениска, черни кожени панталони, които са ми с два номера по-големи (но които купих с 90 процента намаление от един от онези евтини магазини на Осма улица) и черни остри обувки с висок ток от 50-те години, които открих в любимия си антикварен магазин.

— Черното е за погребения — изтъква Маги. — Но може пък нюйоркчани да обичат черното, защото имат чувството, че са умрели.

— Или може би защото за първи път през живота си имат чувството, че живеят!

Край „Мейси“ трафикът зацикля. Маги смъква стъклото на прозореца си и започва да си вее с ръка.

— Виж ги само тези хора! — подхвърля презрително. — Това не е живот. Това е оцеляване.

Налага се да призная, че тук конкретно е права. В Ню Йорк основната задача е оцеляването.

— Та с кого щяхме да се срещаме? — пита.

Въздъхвам и отговарям:

— С Бърнард. Мъжът, с когото излизам. Драматургът.

— Пиесите са много досадни.

— Бърнард не е съгласен с теб. Затова, моля те, не му казвай, че пиесите са досадни!

— Пуши ли лула?

Озъбвам й се.

— Нали каза, че бил над трийсет? — провиква се отбранително тя. — Затова си го представям да пуши лула и да носи домашни пантофи.

— На трийсет години хората не са все още стари. И ще те помоля да не му казваш на колко години съм аз! Той ме мисли за деветнайсет или двайсет. Ще го играем второкурсници в колеж, става ли?