Читать «Лятото и градът» онлайн - страница 37

— Някакви коментари относно разказа на Капоти? — пита Виктор. Аз се обръщам и поглеждам мръснишки автора. „Да — идва ми да изкрещя. — Имам коментар. Разказът му е пълна отврат! Дотолкова, че ми идва да повърна.“ Надали на този свят има нещо, което да мразя повече от история за идеалното момиче, в което всички момчета се влюбват, но което накрая се самоубива. Защото е пълна трагедия. И като се замисли човек, тази героиня е абсолютна откачалка. Но момчетата, разбира се, не го виждат. Единственото, което виждат, е нейната красота. И тъгата й.

Мъжете са такива глупаци!

— Би ли ни припомнил кое е това момиче? — обажда се Райън с щипка скептицизъм в гласа, което ми подсказва, че не съм сама в мнението си.

Капоти стисва устни и отговаря:

— Сестра ми. Мисля, че още от самото начало стана ясно.

— Очевидно съм пропуснал този момент — отвръща Райън. — Искам да кажа, така де… начинът, по който пишеш за нея… не ми звучи като да ти е сестра. Звучи ми като момиче, в което си влюбен. — Това определено е малко гадно от страна на Райън, особено предвид факта, че би трябвало да са приятели. Но така е в този курс — прекрачиш ли прага на стаята, си преди всичко писател.

— Да, действително звучи малко… кръвосмесително — допълвам.

Капоти ме поглежда. Това му е първият път, в който благоволява да признае присъствието ми наоколо, но знам, че е само защото е принуден.

— Тъкмо такава е идеята на този разказ — просъсква. — И ако не сте я схванали, вината не е моя.

— Но това наистина ли си ти? — не се отказвам аз.

— Всичко е художествена измислица — отвръща троснато той. — Естествено, че не съм аз!

— Е, в такъв случай щом не сте нито ти, нито сестра ти, значи спокойно можем да те критикуваме — отсича Райън, а всички останали в курса се изкискват. — Защото никога не бих си позволил да кажа нещо неприятно за когото и да било от семейството ти!

— Писателят трябва да може да гледа на всичко в живота си с окото на критик — намесва се внезапно Лил. — Включително и на своето семейство. Прави са онези, които казват, че човекът на изкуството трябва да убие баща си, за да успее!

— Ама Капоти не е убил никого! — изтърсвам. — Засега. — Класът се изсмива.

— Тази дискусия е абсолютно безсмислена — намесва се Рейнбоу. Това е вторият път, в който тя благоволява да ни удостои с гласа си. Звучи надменно и предизвикателно, очевидно решила да постави всички ни на място. Което безсъмнено е някъде много под нея. — Пък и какво значение има, щом сестрата вече е мъртва?! Каквото и да кажем за нея, е излишно. Според мен разказът е страхотен. Успях да съпреживея болката на сестрата. Стори ми се много реална.