Читать «Лятото и градът» онлайн - страница 38

— Благодаря — изрича Капоти с глас, предназначен да покаже, че те двамата с Рейнбоу са аристократи сред тълпа селяндури.

Вече съм напълно сигурна, че Рейнбоу спи с него. Питам се обаче дали знае за моделката.

Капоти сяда на мястото си и аз за пореден път си давам сметка, че го съзерцавам с нескрито любопитство. Гледан в профил, носът му издава характер — една ясно различима кривина от типа, който се предава от поколение на поколение. Вероятно „носът на фамилия Дънкан“ който не притежава нито една от жените в семейството. В съчетание с близо поставени очи този нос би оприличил човека на плъх, но очите на Капоти са широко поставени. И сега, когато се вглеждам в тях, забелязвам, че са тъмно индиговосини.

— Ще можем ли да чуем сега стихотворението на Лил? — промърморва Виктор.

Стихотворението на Лил е за едно цвете и неговото въздействие върху три поколения жени. Когато тя приключва с четенето, в стаята се възцарява тишина.

— Беше прекрасно — промърморва Виктор и провлачва крака към предната част на стаята.

— Е, всеки може да го постигне — отбелязва скромно Лил. Вече започвам да схващам, че тя като че ли е единственият истински член на този курс, сигурно защото единствена има безспорен талант.

Виктор Грийн се привежда и вдига раницата си. Не знам какво има вътре, най-вероятно листи и бележници, но тежестта на раницата го повлича застрашително на една страна, подобно на лодка, люлееща се по вълните.

— Следващата ни среща е в сряда — обявява. — А междувременно онези от вас, които още не са предали творбите си, моля да го направят до понеделник. — Оглежда стаята. — Моля Кари Брадшоу да се яви в кабинета ми.

Какво?! Поглеждам към Лил с надеждата, че тя може би е наясно с причината за тази неочаквана покана на нашия професор, обаче тя само свива рамене.

Може би Виктор Грийн се кани да ми съобщи, че мястото ми не е в този курс.

А може пък да иска да ми каже, че аз съм най-талантливата ученичка, която някога е имал.

Или може би… Предавам се. Само един бог знае какво е намислил. Изпушвам една цигара и се отправям към кабинета му.

Вратата е затворена. Чукам.

Вратата се открехва и първото, което виждам, са огромните мустаци на Виктор, следвани от мекото му отпуснато лице — сякаш кожата и мускулите му окончателно са се отказали от опитите си да се закрепят за черепа. Той бавно отваря цялата врата и аз се озовавам в малка стаичка, пълна с всевъзможни купчини листи, книги и списания. Професорът вдига една купчина от стола пред бюрото си и се оглежда безпомощно.

— Ето там — посочвам към относително малка купчинка, кацнала на перваза на прозореца.

— Да, наистина — кимва той и стоварва купчината върху по-малката. Двете се поклащат заплашително.

Присядам на освободения стол, а той бавно се отпуска на своя.

— Е — поглажда мустака си.

„Все още си е там!“ — идва ми да изпищя, но не го правя.

— Какво мислиш за този курс? — пита.

— Добър е. Даже много добър. — Сигурна съм, че звуча крайно неубедително, но не виждам никаква причина да му давам повод да ме изхвърли.