Читать «Лятото и градът» онлайн - страница 35

След това обаче се питам дали аз ще успея да оцелея. Ами ако Саманта не се прибере тази вечер? Ами ако вече се е преместила в апартамента на Чарли?

Не, трябва да се прибере. Просто е длъжна. Затварям очи и си я представям облегната на бюрото й. „Ти наистина си пиле голишарче“ — казва.

А после, сякаш със силата на мисълта си съм накарала нещата да се случат, на ъгъла спира такси и от него излиза Саманта. Стиска куфарчето си до гърдите, свела глава, за да се защити от дъжда. Но после внезапно спира, сигурно осъзнавайки, че няма никакъв смисъл. Или може би просто се сеща за нещо.

— Хей! — изкрещявам аз, отваряйки вратата на магазинчето, и се втурвам към нея, размахвайки ръце. — Аз съм!

— Какво? — стряска се тя, но после бързо възвръща самообладанието си. — Аха, значи си ти — кимва, подсушавайки лицето си. — И какво правиш тук?

Събирам последните остатъци от самоувереността си и свивам рамене, сякаш стоенето по хорските ъгли под дъжда ми е обичайното занимание.

— Питах се…

— Изритали са те от квартирата ти — казва делово тя.

— Откъде знаеш?

Тя се разсмива и отговаря:

— От куфара и от факта, че си мокра до кости. Освен това тъкмо такава е съдбата на пилетата голишарчета. Господи, Кари, какво ще те правя такава, а?

Осма глава

— Ти си жива! — хвърля се на врата ми Лил.

— Разбира се, че съм жива — изричам небрежно, сякаш всеки ден ми се случва да ме изхвърлят от квартирата ми. Стоим пред колежа и всеки момент се каним да влезем.

— Много се притесних за теб — казва тя, отстъпва крачка назад и ме оглежда. — Не изглеждаш много добре.

— Махмурлук — обяснявам. — Неизбежно.

— Завърши ли разказа си?

Изсмивам се. Гласът ми звучи така, сякаш са го изстъргали от тротоара.

— Кога? — поглеждам я многозначително.

— Трябва да кажеш на Виктор какво ти се е случило!

— Виктор ли? И откога започна да го наричаш на малко име?

— Че защо? Нали и без това се казва така? — промърморва тя и се насочва към входа на колежа.

Снощи бях на седмото небе, когато Саманта се появи и ме спаси. Била решила да даде на Чарли една свободна вечер, за да увеличи напрежението. И каква бе радостта ми, когато, наред с всичко, свободната вечер на Чарли се оказа и свободна вечер на Саманта и че тя очаква от мен да я придружа! Притесненията ми започнаха едва тогава, когато осъзнах, че под „свободна вечер“ тя разбира цялата нощ.

Първо ме заведе в заведение, наречено „Една пета“. Интериорът приличаше на туристически лайнер и макар на теория заведението да бе ресторант, никой не ядеше. Както постепенно ми се изясни, тузарските ресторанти на Ню Йорк не са места за ядене, а места, където отиваш, за да те видят. Първите питиета ни ги сервира барманът, а оттам нататък двама пичове започнаха да ни купуват следващите, а след това някой реши, че всички трябвало да се грабнем и да отскочим до някакъв клуб. Казваше се „Ксенон“ и там всички изглеждаха пурпурни под черната светлина. Беше доста забавно, защото никой не се държеше така, сякаш е пурпурен, и тъкмо когато бях започнала да свиквам с обстановката, Саманта намери други хора, които отиваха в клуб, наречен „Светецът“, та накрая всички се натъпкахме в едно такси и отпрашихме за въпросното местенце. Там пък таванът беше боядисан като небе и всичко се осветяваше от миниатюрни лампички. Дансингът се въртеше като грамофонна плоча и хората непрекъснато изпадаха от него. По едно време се озовах насред танцуваща група мъже, които носеха перуки, и изгубих Саманта. Обаче после я открих в тоалетната, където от всяка кабинка се носеха стенания на хора, правещи секс. После танцувах върху един високоговорител и обувките ми паднаха и не можах да ги намеря, а Саманта ме накара да си тръгна без тях, защото заяви, че била много гладна, и така се озовахме в поредното такси, с нова порция непознати хора, а Саманта накара таксиджията да спре пред една двайсет и четири часова дрогерия в Китайския квартал, за да провери дали случайно не продават обувки. Колкото и да не беше за вярване, продаваха, само дето се оказаха бамбукови чехлички. Пробвах ги заедно с една островърха шапка, което очевидно толкова развесели компанията, че накрая всички се сдобиха с бамбукови чехлички и островърхи шапки. И после, по крайно мистериозен начин, се нанизахме обратно в таксито, което ни отведе до метален вагон-ресторант, където ядохме бъркани яйца.