Читать «Лятото и градът» онлайн - страница 34

— Ще си тръгна — промърморвам и започвам да хвърлям дрехите си в куфара.

— Но къде ще отидеш? Това е Ню Йорк! Вече е вечер и е много опасно! Не можеш да се разхождаш навън съвсем сама! Ами ако някой те нападне и те убие? Може би трябва да пробваш студентския център…

Внезапно се изпълвам с гняв. Към хазяйката и нейната лудост.

— Има много места, където мога да отида — отговарям троснато.

— Например?

Добър въпрос.

Мятам на гърба си китайската роба за късмет и заключвам куфара си. Лил ме гледа като замаяна, сякаш не може да повярва, че ще въплътя думите си в действие. Усмихвам й се тъжно и я прегръщам лекичко. Стомахът ми се е свил от страх, обаче знам, че вече няма връщане назад.

Лил ме изпраща чак до улицата, умолявайки ме да остана.

— Не можеш просто да си тръгнеш, без да имаш къде да отидеш!

— Не се притеснявай, Лил, ще се оправя — настоявам аз, но с много по-голяма увереност, отколкото всъщност изпитвам.

Вдигам ръка и спирам такси.

— Кари, недей! — провиква се Лил, докато напъхвам куфара и пишещата си машина на задната седалка.

Таксиджията се обръща и пита:

— Закъде?

Затварям очи и се смръщвам.

* * *

Трийсет минути по-късно стоя под поройния дъжд на улицата и се оглеждам. Какво си въобразявах, за бога?!

Саманта не си е вкъщи. Давам си сметка, че тайничко съм си мислела, че ако Саманта не си е у дома, бих могла да отида у Бърнард и да се оставя на милостта му. Обаче сега, след като се изръсих толкова много за такси, нямам пари за второ.

По гърба ми се стича обилна вадичка вода. Китайската ми роба е подгизнала, а аз съм уплашена и нещастна, но се опитвам да си повярвам, че всичко ще бъде наред. Представям си как дъждът изчиства града, като междувременно отнася със себе си и Пеги.

Но следващата разтърсваща гръмотевица запраща мислите ми в съвсем друга посока. Усещам, че съм обстрелвана от парченца лед. Дъждът се е превърнал в градушка, което ще рече, че трябва да намеря къде да се скрия.

Повличам куфара си до ъгъла, където на дъното на малка стълба забелязвам малък магазин. Първоначално не съм много сигурна дали дори е магазин, обаче после виждам надпис, който гласи: „Никакво ресто! Няма нужда да питате!“ Надниквам през витрината и забелязвам лавица, покрита с шоколадови десертчета. Отварям вратата и влизам.

Зад плексигласовата бариера седи странен, безкосмест мъж, който прилича повече на сварено цвекло. В пластмасата има малък отвор, където можеш да пъхнеш парите си. Аз капя и мокря целия под, но на мъжа очевидно не му прави впечатление.

— Какво ще желаете, момиченце? — пита.

Оглеждам се объркано. Отвътре магазинът се оказва още по-мъничък и от вън. Стените са тънки, а в задната му част има врата, заключена с катинар.

Потрепервам и питам:

— Колко струва едно „Хърши“?

— Двайсет и пет цента.

Бръквам в джоба си, вадя монета от двайсет и пет цента и я пъхвам през дупката. После си вземам десертчето и започвам да беля обвивката. Осъзнавам, че тя е доста прашна, и изведнъж се изпълвам със съжаление към гологлавия човечец. Очевидно бизнесът му не върви особено. Питам се как въобще успява да оцелее.