Читать «Лятото и градът» онлайн - страница 32

Прогонвам тези мисли от главата си и се опитвам да се концентрирам, обаче пулсирането в краката ми вече е толкова непоносимо, че не успявам да си събера мислите от болка.

— Лил? — чукам на вратата на банята. — Имаш ли аспирин?

— Не мисля — провиква се в отговор тя.

— По дяволите! — Пеги би трябвало да има някъде аспирин. — Може ли да вляза? — питам.

Лил е потопена във ваната, скрита под два пръста сапунени мехурчета. Отварям аптечката. Нищо. Оглеждам се и погледът ми пада върху затворената врата на стаята на хазяйката.

„Недей!“ — казвам си, припомняйки си последното правило на Пеги. Забранено ни е да влизаме в стаята й. По каквато и да било причина. И при каквито и да било обстоятелства. Стаята й е забранена територия за нас.

Предпазливо открехвам вратата.

— Но какво правиш, за бога? — изпищява Лил, грабва хавлията си и изскача от ваната. Раменете й са покрити със сапунени мехурчета.

Поставям пръст на устните си, за да я накарам да замълчи, и прошепвам:

— Пеги е толкова стисната, че сигурно и аспирина си крие в нейната стая.

— Ами ако разбере, че някой го е пипал?

— Даже и Пеги не би могла да бъде чак толкова луда — продължавам да шепна и отварям вратата малко по-широко. — Човек трябва да е тотална откачалка, че да брои аспирините в шишенцето си. Освен това не ти ли се иска да видиш как изглежда стаята й?

Щорите са спуснати, така че ми трябва известно време, докато очите ми се нагодят към сумрака. И когато това става, изписквам от ужас.

Цялото легло на хазяйката ни е покрито с мечки. Не с истински мечки, разбира се, а с всевъзможни вариации на плюшени мечета. Има големи мечки и малки мечета, мечета с ракети за тенис и мечета с престилчици. Мечета с розова козина и мечета с наушници. Има дори едно, което прилича на изработено изцяло от парцали.

— Това ли е голямата й тайна? — възкликва разочаровано Лил. — Мечета?

— Все пак тя е жена на средна възраст! Колко жени на средна възраст държат толкова много плюшени играчки в стаята си, а?

— Може да си ги колекционира — отбелязва Лил. — Много хора колекционират играчки, ако не знаеш.

— Не и нормалните. — Вземам розовото мече и го вдигам пред лицето на Лил. — Здравей! — изричам с детско гласче. — Казвам се Пеги и искам да те запозная с някои от моите правила! Обаче първо трябва да си сложа гумения костюм и…

— Кари, престани! — примолва се съквартирантката ми, но вече е твърде късно. И двете се заливаме от смях.

— Аспирин! — напомням й по едно време. — Ако беше на мястото на хазяйката, къде щеше да го скриеш? — питам и погледът ми автоматично се плъзва към чекмеджето на нощното шкафче на Пеги. Подобно на всичко останало в този апартамент, и то е евтино и когато го дръпвам за дръжката, цялото чекмедже се измъква и съдържанието му се изсипва на пода.

— Сега вече със сигурност ще ни убие! — простенва Лил.

— Няма да й казваме — успокоявам я аз, клякам и започвам да събирам нещата. — Освен това са само някакви снимки.