Читать «Лятото и градът» онлайн - страница 31

— Няма такова нещо като писателски блокаж! — отсече авторитетно тя. — Щом не можеш да пишеш, значи просто нямаш какво да кажеш. Или подсъзнателно избягваш някаква тема.

— Хммм — отбелязах замислено и стиснах една пъпка, питайки се дали пък в крайна сметка от мен ще стане писател.

— Недей! — изпищя Лил, загледана в ръцете ми. — Не си стискай пъпките! Ще стане още по-лошо! Защо просто не излезеш да се поразходиш, а?

И така, излязох. И знаех точно къде да отида. Чак до квартала на Саманта, където зърнах онзи магазин за стари дрехи на Седмо авеню.

Улавям отражението си в близката витрина и спирам, за да му се насладя. Надявам се халатът да ми донесе късмет и да отприщи музата ми. Защото започвам да се изнервям. Не искам в крайна сметка да се окажа сред деветдесет и деветте процента провалили се студенти, за които говореше Виктор.

* * *

— Господи! — провиква се Лил. — Изглеждаш така, сякаш те е газил валяк!

— И се чувствам така, сякаш ме е газил валяк — промърморвам. — Обаче виж какво си имам! — И се завъртам, за да й покажа новата си придобивка.

Лил ме оглежда неуверено и аз едва сега си давам сметка колко жалка изглеждам в нейните очи — вместо да седя и да пиша, аз обикалям магазините. Но защо се опитвам да избегна работата си? Да не би да се страхувам, че започна ли, ще се изправя очи в очи с липсата си на писателски талант?

Тръшвам се в нишата на прозореца и внимателно изхлузвам сандалите си.

— Изминала съм сигурно петдесет пресечки и краката ми буквално отидоха — пояснявам, а след това, сякаш опитвайки се сама да се убедя, допълвам: — Но си струваше.

— Аз пък завърших стихотворението — казва небрежно Лил.

Усмихвам се, сдържайки завистта си. Аз ли съм единствената, която трябва да се бори със себе си, за да напише нещо? Лил като че ли не влага никакво усилие в тази работа. Сигурно защото има много по-голям талант от моя.

— Поръчах китайска храна — казва. — Свинско „Му шу“. Остана ми много, така че, ако си гладна, хапни.

— О, Лил! Не мога да ям от твоята храна!

— Няма нужда от официалности — свива рамене тя. — Пък и освен това трябва да ядеш. Как очакваш да работиш, ако си гладна?

Тук вече е напълно права. Освен това така ще спечеля още няколко свободни минути без писане.

Лил присяда на леглото ми, докато аз нагъвам китайската храна директно от кутийката.

— Никога ли не се плашиш? — питам я по едно време.

— От какво? — поглежда ме изумено тя.

— За това, че не си достатъчно добра.

— Имаш предвид в писането ли?

Кимвам и пояснявам:

— Ами ако аз съм единствената, която си мисли, че може, докато никой друг не се чувства така? Ами ако съм се заблуждавала…

— О, Кари! — усмихва се съквартирантката ми. — Не знаеш ли, че всички писатели се чувстват така? Страхът е част от работата ни, мила!

Тя си взема хавлията и се насочва към банята и докато се къпе, аз успявам да скалъпя една страница, а после и втора. Написвам заглавие: „Дом.“ После го задрасквам и пиша: „Моят нов дом.“ Незнайно защо, но това някак си ми напомня за Саманта Джоунс. Представям си я върху огромно легло с балдахин, облечена в изискано копринено бельо и похапваща си шоколадчета — така въображението ми рисува начина, по който тя си прекарва уикендите.