Читать «Лятото и градът» онлайн - страница 29

Иначе опашката върви изненадващо бързо и не след дълго се озоваваме в обширно помещение, пълно с млади хора от всякакъв вид и порядък. Виждат се рокери в кожа и пънкари с пиърсинг и шантави на цвят коси. Виждат се гащеризони, тежки златни вериги и бляскави златни часовници. Под тавана в центъра се върти шарена диско топка, обаче музиката, която се носи наоколо, ми звучи абсолютно непознато — нехармонична, обсебваща, настойчива, от онази музика, която просто те кара да танцуваш.

— Да си вземем нещо за пиене! — провиквам се към Лил. Отправяме се към другия край на помещението, където дълга шперплатова маса изпълнява ролята на импровизиран бар.

— Хей! — провиква се нечий глас. Оказва се арогантното русо момче от курса ни, Капоти Дънкан. Прегърнал е някакво високо, болезнено слабо момиче със скули като айсберги. „Което сигурно е модел“, казвам си раздразнено, осъзнавайки, че Лил може би е била права относно способността на Капоти да сваля момичета.

— Тъкмо казвах на Санди — изрича провлачено той с южняшкия си акцент и кимва по посока на стреснатото момиче до него, — че това парти ми напомня за сцена от „Пътя на Суон“.

— На мен ми прилича повече на Хенри Джеймс! — провиква се в отговор Лил.

— Кой е Хенри Джеймс? — пита момичето на име Санди. — Тук ли е?

Капоти се усмихва, сякаш гаджето му е казало нещо особено умно, и затяга хватката си върху рамото й.

— Не, но би могъл да бъде, ако настояваш — отвръща.

И в този момент осъзнавам, че съм била напълно права — Капоти действително е кретен. А тъй като и без това никой не ми обръща внимание, решавам, че нищо не ми пречи сама да си сервирам нещо за пиене, а след това да намеря Лил.

Обръщам се и я виждам. Червенокосото момиче от „Сакс“. Момичето, което намери любимата ми чанта „Кари“.

— Здрасти! — започвам да размахвам енергично ръце аз, като че ли сме стари приятелки.

— Моля? — поглежда ме тя, отпивайки от бирата си.

— Аз съм, не ме ли помниш? Кари Брадшоу. Намери чантата ми. — И вдигам пред очите й чантата си, за да й припомня.

— О, да бе — махва с ръка тя, не особено впечатлена.

Тя като че ли не изгаря от желание да продължава разговора с мен, обаче аз не се отказвам. Нещо ме кара да се опитам да я умилостивя. Да я накарам да ме хареса.

— Защо се занимаваш с онези неща? — питам. — Имам предвид петициите и протестите?

Тя ме поглежда арогантно, като че ли е под достойнството й да ми отговаря, но накрая подхвърля презрително:

— Може би защото е важно?

— О!

— Освен това работя в центъра за жени, жертви на домашно насилие. Ако си направиш труда да станеш доброволец при нас, гарантирам ти, че преживяното ще те разтърси дотолкова, че ще разруши веднъж завинаги спокойния ти еснафски свят! — изрича тя достатъчно високо, за да надвика музиката.