Читать «Лятото и градът» онлайн - страница 170

— Хей, момиче! — изръмжава шофьорът. — Ще благоволиш ли да излезеш? Няма да те чакам цяла нощ, я!

Изтривам очи с опакото на дланта си и вземам едно от онези прибързани и необмислени решения, за които всички разправят, че не трябва да се вземат.

— Закарайте ме на Гринич стрийт!

— Ама…

— Гринич стрийт!

* * *

Дотътрям се до телефонната будка на ъгъла. С треперещи ръце пускам монета в дупката. Телефонът звъни няколко пъти. Накрая един сънен глас промърморва:

— Да?

— Капоти?

— Да? — Прозявка.

— Аз съм. Кари Брадшоу.

— Да, Кари. Знам фамилията ти.

— Може ли да се кача при теб?

— Четири сутринта е.

— Моля те!

— Добре де, добре.

Прозорецът му светва. И сянката му започва да се движи насам-натам. После прозорецът се отваря и той хвърля ключовете си.

Хващам ги от раз.

Трийсет и седма глава

Отварям едно око. Затварям го. Пак го отварям. Къде съм, по дяволите? Това трябва да е един от онези кошмари, когато си мислиш, че си буден, обаче всъщност спиш.

Ама някак си не се усещам заспала.

Освен това съм гола. И там, долу, мъничко боли.

Но това, защото… усмихвам се. Случи се! Вече официално изгубих девствеността си!

Намирам се в апартамента на Капоти Дънкан. В леглото му. Леглото с карираните чаршафи, които е купила майка му. И двете възглавници с пяна (защо мъжете се вживяват толкова на тема възглавници?), и боцкащото армейско одеяло, което е принадлежало на дядо му. Който пък го е взел от баща си, който се е бил в Гражданската война. Капоти е много сантиментален относно фамилното наследство. Все още чувам Патси Клайн да напява нежно от стереоуредбата „Разпадам се на парчета“. Отсега нататък всеки път, когато чуя тази песен, ще си спомням за Капоти и за нощта, която прекарахме заедно. За нощта, в която той мило отне девствеността ми.

Сигурно имам голям късмет, защото всичко се оказа почти такова, каквото съм си го представяла. И докато го правехме, аз съвсем искрено мислех, че съм влюбена в него. Той непрекъснато ми повтаряше колко съм красива. И как не трябва да се страхувам. И колко щастлив бил той, че е с мен. И как искал да бъде с мен още от самото начало, обаче си мислел, че не мога да го понасям. А после, когато съм започнала да излизам с Бърнард, как решил, че вече е изгубил всички шансове. И как, когато наистина съм успяла да напиша пиеса, той решил, че ще го помисля за „не достатъчно добър“. Защото той не бил успял да напише нищо особено.

Брей! Мъжете също можели да бъдат неуверени в себе си!

Аз, естествено, му казах, че се е получило недоразумение. Не му казах обаче, че в началото действително не го намирах за особено привлекателен.

А сега, разбира се, смятам, че той е най-разкошният мъж във вселената.

Надниквам в неговата посока. Той все още спи, легнал по гръб. Лицето му е спокойно и умиротворено и ми се струва, че долавям нещо като усмивка по устните му. Без очилата си изглежда стряскащо уязвим. Снощи, докато се целувахме и той направи онзи номер на сексапилния библиотекар, тоест смъкна очилата си, се взряхме в очите си и останахме така дълго време. Имах чувството, че виждам в зениците му цялото негово минало.