Читать «Лятото и градът» онлайн - страница 12

— Аз съм Кари Брадшоу. Обадихте ми се. Казахте, че сте намерили чантата ми?

— Ти ли си Кари Брадшоу? — оглежда ме разочаровано тя. — И какво правиш тогава с нея? — Посочва с палец по посока на жената.

— Изобщо не я познавам. Ако може просто да ми дадете чантата…

— Вземай я и се махай! — отсича нетърпеливо момичето. Вдига раницата си, вади оттам моята чанта „Кари“ и ми я връчва.

— Много благодаря! — изричам усмихнато. — Ако някога мога да направя нещо за…

— Не, няма нужда! За мен бе удоволствие — отвръща гордо червенокосата. После веднага вдига лозунга си, препречва пътя на възрастна жена с перли на врата и пита: — Бихте ли желали да се подпишете под петиция против порнографията?

— Не, благодаря ви, скъпа — усмихва се старицата. — Пък и какъв е смисълът?

Червенокосото момиче увесва нос.

— Хей! — възкликвам внезапно. — Аз ще се подпиша под вашата петиция!

— Благодаря — кима мрачно тя и ми подава химикалка.

Надрасквам името си и поемам по Пето авеню. Лавирам между тълпите, питайки се какво ли би си помислила майка ми, ако знаеше, че съм в Ню Йорк. А може би тя непрекъснато бди над мен и именно тя е накарала странното червенокосо момиче да намери чантата ми. Майка ми също беше заклета феминистка. Така че, ако не друго, поне би се гордяла с мен, че съм се подписала под петицията.

* * *

— Най-сетне! — провиква се Лил, когато ме вижда. — Вече започвах да се страхувам, че ще закъснееш!

— Няма — изричам задъхано, приближавайки се до нея на тротоара пред колежа „Ню Скул“ Пътят дотук се бе оказал много по-дълъг, отколкото си мислех, и сега краката ми ме болят зверски. Но пък имаше и полезна страна — видях какви ли не неща: пързалката в „Рокфелер Сентър“, Обществената библиотека на Ню Йорк, „Лорд енд Тейлър“ И нещо, наречено „Страната на играчките“. — Върнах си чантата! — допълвам и я вдигам гордо.

— Кари е била обрана още през първия си час в Ню Йорк — пояснява Лил на някакво готино момче с яркосини очи и чуплива черна коса.

— Това е нищо — свива рамене той. — Още на втората вечер, след като пристигнах, счупиха колата ми. Разбиха прозореца и откраднаха радиото.

— Имаш кола? — провиквам се изненадано. Пеги ни каза, че в Ню Йорк никой няма кола. Всички тук ходели пеша или вземали автобуса, или ползвали метрото.

— Райън е от Масачузетс — казва Лил, сякаш това обяснява всичко. — И той ще бъде в нашия курс.

— Приятно ми е! — казвам и подавам ръка. — Аз съм Кари Брадшоу.

— Райън Маккан — представя се той. Има глупашка, сладка усмивка, но очите му се впиват в мен, преценявайки конкуренцията. — Какво мислиш за нашия професор, Виктор Грийн?

— Мисля, че е невероятен! — отговаря вместо мен Лил. — Това наричам аз сериозен човек на изкуството!

— Може и да е човек на изкуството, но от него ме побиват тръпки! — отвръща предизвикателно Райън.

— Но ти почти не го познаваш! — възкликва възмутено тя.

— Хей, почакайте малко! Да не би вече да сте се срещали с него? — намесвам се аз.

— Миналата седмица — отговаря небрежно Райън. — По време на интервютата. Ти не беше ли?

— Нямах представа, че ще има и предварителни интервюта — отвръщам колебливо. Ама как можа да стане това? Едва започвам, а вече съм изостанала?