Читать «Проектът „Медуза“» онлайн - страница 17

— Един проклет палет, Джери! Това бе всичко, което трябваше да превозим — един проклет палет от Флорида до Колорадо и да приберем парите, за да можем да си платим сметките. Как, по дяволите, можахме да се провалим при първия си полет?

Джери Крисчън поклати глава, не по-малко разочарован, добре съзнаващ какъв бе залогът. Той издърпа товарителницата от малък пластмасов джоб отстрани на третия палет и я подаде бързо на Скот.

Скот сравни номерата с прималяло сърце, усетил инстинктивно, че нямаше да има облекчение, нямаше да има неочаквано откритие, че всичко е наред. Джери Крисчън бе твърде надежден, за да вдигне преждевременно тревога. Той бе удивително добър механик и бордови инженер със страст към точността, ала пилотските му умения бяха минимални и голямата авиокомпания, за която бе летял петнайсет години го бе уволнила, след като не успя да издържи задължителния изпит за втори пилот. „Нортуест“ може и да не желаеха Джери Крисчън, ала Скот Макей знаеше, че бе извадил късмет, като го намери.

Върна му документите, не искаше да срещне погледа на Джери. Знаеше колко много означава тази работа за високия инженер, който му се бе обадил в отговор на рекламно съобщение преди година, а след това бе станал не само негов служител, но и приятел. Отхвърлен от големите компании, Крисчън бе попаднал в света на нередовните полети, в едно позападнало братство на недобре платени скитници и застарели самолети, които превозваха непредвидими товари до най-невероятни места.

Това, припомни си Скот, бе също така свят на взискателни клиенти — клиенти, които понякога бяха толкова противни, ако някой не успееше да се справи, колкото и държавните бюрократи, наблюдаващи договорите.

Скот се извърна и усети как ледената топка на опасението изведнъж се уголеми в стомаха му, досущ като първия път, когато не успя при нощно кацане на самолетоносача със своя Ф-14. „Айзенхауер“ бе твърде навътре в морето, за да може да кацне някъде другаде. Можеше да кацне на самолетоносача и да оцелее, или да катапултира и навярно да умре, затова единствената му възможност бе нов заход за кацане. С пулсиращия във вените на цялото му тяло адреналин, с разтреперени върху педалите на кормилата ходила, немарливият му, едва контролиран втори заход също се провали, след което едва му остана гориво за още един, последен опит.

Спомни си как крещеше на себе си, че трябва да запази самообладание. Военноморските пилоти не би трябвало да се боят, но той не само се боеше — беше ужасен. Някак си успя да продължи и да преодолее проблема, да се успокои и да погледне показанията на уредите, докато светлините на кораба се мержелееха все по-големи и по-големи през купола на кабината му. Най-сетне „кюфтето“ — визуалната система за кацане — бе чудодейно центрирана и той усети как колесникът докосна палубата и куката под опашката захвана третото стоманено спирателно въже.