Читать «Проектът „Медуза“» онлайн - страница 15

Помощник-администраторът на ФАА по въпросите на безопасността посочи разпечатката.

— Значи ще видим нещо подобно, ако ядрен материал за изготвянето на бомба влезе в летището?

Капитанът кимна.

— Точно това ще видите. Всъщност ние наистина видяхме точно това. — Пръстите му проследиха линията на графиката там, където стигаше върха си. — Това, приятели, е истински ядрен материал, който е изплюл своето гама-лъчение срещу нас, какъвто, мисля, знаете, е случаят. Между другото, кой докара тази стока за вас до Маями?

Тримата експерти се спогледаха със загрижени изражения, докато капитанът втори ранг от флота продължи, леко обиден от престорената им невинност.

— Вижте, всички ние имаме допуск до най-секретни материали и освен това сме съвсем наясно, че единственото нещо, което би могло да предизвика подобна графика, е истинското: някакъв страховит изотоп на достатъчно обогатен уран или плутоний, за да се използва за оръжие. Тъй че не виждам причини да не ми кажете кой ни проверява.

Отговор от страна на хората на ФАА още не идваше и капитанът усети как гневът му се засилва.

— Очевидно е, че допреди час на Международното летище на Маями е имало достатъчно плутоний, за да се построи цяла проклета ядрена… бомба…

Гласът му постепенно стихна, след като осъзна, че нещо не беше наред. Старшият служител на ФАА клатеше глава, лицето му бе изкривено в тревога, той сграбчи рамото на флотския офицер с дясната си ръка, а с лявата посочи към пътническия терминал; гласът му бе напрегнато настойчив:

— Капитане, нима искате да ни кажете, че тези данни са истински?

— Да. Защо?

— Защото ние не сме ви подлагали на проверка. Разбирате ли какво казвам? Ако на това летище е имало радиоактивен материал, не сме го внесли ние!

По време на полет, 11 300 м — на 125 мили югоизточно от Нови Орлеан — 12:15 източно време — 19-и септември

Скот Макей, командирът на Полет 50 на „Скот еър“, погледна към вратата на кабината в момента, в който в нея се втурна бордовият инженер с изражение на дълбока тревога. Джери Крисчън бързо се придвижи напред, без да погледне пътничката на седалката зад командира, и се наведе към ухото на Макей.

— Проблем ли има? — попита командирът като вече предусещаше отговора.

Крисчън винаги изглеждаше тъжен, но рядко — разтревожен.

Джери Крисчън посочи товарния отсек с десния си палец. Къс, нервен жест. Двайсет и пет години корпусът на техния взет на лизинг, остаряващ Боинг 727 бе превозвал пътници за различни авиокомпании. Сега преоборудваният пътнически салон возеше товари за тяхната фирма. В него бяха укрепени три палета с научна екипировка, два от които принадлежаха на старшата изследователка на атмосферата, която седеше току зад командира.

— Какво има, Джери? — попита го отново Макей.

— Палет номер три. Обиколих отзад, за да проверя товара. Номерът му не съвпада с номерата на товарния манифест и с договора. Всъщност, нищо не съвпада. Скот, съжалявам, но мисля, че сме натоварили не този палет, който трябва.