Читать «Проектът „Медуза“» онлайн - страница 11

— Но някой ден, Док, ще се наложи да намалиш темпото.

Той я улови нежно за раменете и я наклони назад, за да я погледне в очите.

— Скъпа, възнамерявам да умра в движение. Винаги съм мислил по този начин. А точно сега аз наистина се наслаждавам да летя с един симпатичен младеж, който отчаяно се стреми да успее, ала няма достатъчно опит в летенето с големи реактивни самолети. Той се нуждае от опита ми повече, отколкото съзнава това. Въпросът не е само в парите, а и в предизвикателството — и, ще си го призная, също тъй в подтика да си яхна коня и да препусна накъде ми очи видят, както се казва в старата поговорка.

— Ти си цяла енциклопедия от поговорки, Хазърд.

— Е, добре, ето още една. — Той се усмихна, вирна глава, без да сваля поглед от нея. — Когато падна по пътя си, бих искал тялото ми да се търкаля цяла седмица.

Маями — 12 септември

Когато Вивиан Хенри опразни пощенската кутия, обикновеният бял плик я очакваше под купчината пресрочени сметки; думите „Апелативен съд на САЩ“ мигновено причиниха свиването на стомаха й на топка.

Това трябваше да е присъдата — последната възможност да възстанови издръжката, която правителството отказваше да плаща след самоубийството на Роджърс Хенри — ежемесечните плащания, от които зависеше как ще преживява до края на живота си.

Ако това парче хартия в плика ревизираше предишните откази, сметките можеха да бъдат платени и навярно би могла да си намери и по-добро жилище.

Но ако загубеше…

Почувствала се слаба — краката й трепереха, главата й се въртеше — Вивиан се изкачи по стъпалата към малкото си апартаментче на втория етаж; в съзнанието й изплуваха мрачните спомени от съдебното заседание във Вашингтон, окръг Колумбия. Беше кошмар, седеше мълчалива в съдебната зала, докато младият й адвокат направо рухваше, неспособен да отговори на въпросите на трима строги федерални съдии, които искаха да узнаят защо правителството би трябвало да поправя грешката, допусната от нейния адвокат при развода преди години. Едно неправилно съставено изречение стоеше между нея и бедността — една калпава присъда, която ясно й присъждаше половината от пенсията на Роджърс Хенри, докато е жив, но не постановяваше недвусмислено правителството да плаща същата сума и след смъртта му.

Един месец след погребението пенсията й бе спряна и последваха две години на отхвърлени жалби и бързо намаляващи банкови сметки. Останал й бе един малък спестовен влог, плюс ежемесечния чек от „Социални помощи“ за триста долара. И толкоз.

Вивиан влезе в безрадостния си апартамент, включи осветлението и седна до кухненската маса. Подреди сметките на една страна, а остави плика от Апелативния съд — на друга, не смееше да се надява.

Какво ще правя, ако изгубя? — запита се тя. След още две години щеше да получи нотариалния акт на къщата, ала изобщо не би могла да издържи толкова дълго. А мисълта да отстъпи и да приеме предложението на Роджърс за тристате хиляди долара бе още по-противна, отколкото вариантът да се премести в по-малък апартамент и да се осланя на спестяванията си. Дори когато инфарктът покоси приятелката й — нейна работодателка, и цветарският магазин бе затворен, Вивиан си бе казала, че просто трябва да преживее тежките времена, докато пенсията й бъде възстановена.