Читать «Синьо злато» онлайн - страница 7

— Може би, около двадесет минути.

— Добре, има още време.

— Време, за какво?

Ръката му се плъзна по глезена и се появи отново, снабдена с късоцев револвер.

— Ако нашият приятел не бързаше толкова да ми причини главоболие, щеше да открие това — каза Филипо с невесела усмивка.

Той определено нямаше нищо общо с измачкания човечец, който приличаше повече на откачен професор, отколкото на бодигард. Но чувството за реалност я отрезви.

— Какво можете да направите? Те разполагат с поне два пистолета, а и ние не можем да се оправим със самолета.

— Простете ме, senhora Кабрал. Още един пропуск от моя страна да ви информирам напълно — отвърна почти виновно Филипо и продължи. — Забравих да спомена, че преди да вляза в специалните служби, работех за военновъздушните сили. Помогнете ми, моля, да се изправя!

Франсешка онемя. Какви още фокуси криеше в ръкава си този човек? Подкрепи го, докато се изправяше на разтрепераните си крака. След минута в тялото му нахлу нова сила, а разумът му се изпълни с решителност.

— Останете тук, докато ви кажа какво да правите — нареди той с апломба на човек, свикнал командите му да бъдат изпълнявани.

Отиде отпред и отвори вратата. Пилотът погледна през рамо и каза:

— Я виж, кой дошъл от пространството между живота и смъртта! Май не съм го праснал достатъчно силно.

— Няма да имаш друга възможност — отбеляза Филипо. Той притисна дулото на револвера зад ухото на тексасеца достатъчно силно, за да почувства болка. — Ако застрелям единия от вас, другият пак ще може да кара самолета. Кой да бъде?

— За бога! Нали каза, че си му взел пистолета? — изкрещя Карлуш.

— Къса ти е паметта, cavaleiro — намеси се спокойно пилотът. — Кой ще ти кара машината, ако ни убиеш?

— Аз, cavaleiro. Съжалявам, че не си нося пилотската диплома. Ще трябва да повярваш на думата ми.

Райордън леко извърна глава и се натъкна на студената усмивка, украсила лицето на бодигарда.

— Вземам си назад думите за професионалиста — каза Райордън. — И сега какво, мой човек?

— Дай ми пистолетите! Един по един.

Пилотът подаде пистолета си, а после и другия, който бе взел от Филипо. Бодигардът ги подаде на Франсешка, дошла зад гърба му.

— Стани от креслото! — нареди той и се отдръпна назад в пътническата кабина. — Бавно!

Райордън погледна другаря си и се изниза от креслото. Като използваше тялото си за прикритие, той му направи знак с отворена надолу длан. Пилотът кимна едва забележимо, за да покаже, че е разбрал.

Командирът последва Филипо, сякаш теглен от невидима връвчица.

— Искам да легнеш на оня диван там, с лице надолу — каза му бодигардът, без да отклонява дулото на револвера от гърдите на пилота.

— Дявол да го вземе, така ми се щеше да си дремна — забеляза той. — Наистина си много мил.

Франсешка бе отстъпила от пътеката, за да даде възможност на двамата мъже да минат по нея. Филипо я помоли, да извади няколко найлонови торби за отпадъци изпод първото кресло. Искаше да върже с тях пилота. Щом го неутрализира, щеше да остане да се разправя само с партньора му.