Читать «Синьо злато» онлайн - страница 20

— Време е да напуснем кораба — отбеляза Завала, усетил водата около кръста си.

— Даже го приеми като заповед! — уточни Остин, докато се освобождаваше от предпазните колани. Те се спуснаха във водата. Подготвителната програма на състезателите включваше и действия в подобни случаи. Минути преди лодката им да отиде на дъното, една моторна яхта ги прибра, целите подгизнали.

— Какво стана със златната лодка? — попита Остин собственика, мъж на средна възраст, засмукал лула, който бе излязъл от Сан Диего, за да погледа състезанието и бе видял повече, отколкото се бе надявал. Той посочи с лулата си в далечината.

— Ето я там. Изора право през флотилията. Не знам как не се удари в някого.

— Ще имате ли нещо против да видим как са?

— Никакъв проблем! — услужливо отвърна мъжът и завъртя кормилото.

След минута бяха при „Хвърчащото килимче“. Пластмасовите забрала бяха дръпнати назад. Остин видя с облекчение, че хората вътре са живи, макар че от главата на Али се стичаше кръв, а Хенк изглеждаше като налегнат от жесток махмурлук.

— Ранени ли сте? — провикна се Остин.

— Не — отвърна Али, макар и с не твърде уверен вид. — Какво стана?

— Блъсна се в кит.

— В какво? — Забелязал сериозното изражение на Остин, Али помръкна. — Май не сме спечелили! — отбеляза той мрачно.

— Не съжалявай! — успокои го Остин. — Поне лодката ти не лежи на дъното.

— Съжалявам — тъжно каза Али. След това нова мисъл озари лицето му — Значи и ти не си спечелил?

— Au contraire — отвърна Остин. — И четиримата спечелихме приза „Най-щастлив сред живите“.

Али кимна утвърдително.

— Слава на Аллаха! — промълви той, преди да загуби съзнание.

3

Тропическия лес на Венецуела

Дебелият балдахин от клони не пропускаше слънчеви лъчи и караше черната вода в застиналото езеро да изглежда по-дълбока, отколкото бе в действителност. Като съжаляваше, че е прочела за действията на венецуелските власти, насочени към разселване на крокодили човекоядци от Ориноко в останалата дива природа, Гемей Морган-Траут вряза гъвкаво тяло във водната повърхност и с мощни удари на стройните си крака, потъна в пъклената тъма. Така трябва да са се чувствали и праисторическите същества, залепвайки в смолистите находища на Ла Бреа в Калифорния, помисли си тя. Включи двата прожектора на видеокамерата си и се насочи към дъното. Докато минаваше над спанакоподобната растителност, която се слягаше и се надигаше от поривите на слабото течение, сякаш в ритъма на някаква музика, тя усети бодване в задника.

Извърна се рязко, по-скоро възмутена, отколкото уплашена и ръката й се плъзна към ножа, закачен в кания на кръста й. На сантиметри от блендата на маската й се виждаше дълъг, тънък хобот, прикрепен към чутуреста розова глава с черни очета. Хоботът се движеше насам-натам, като заплашителен пръст. Гемей пусна ножа и го блъсна настрани.

— Внимавай с това нещо! — Изречението се измъкна през дихателя й под формата на струйка шумни мехурчета.

Тъничкият клюн се разтвори в дружелюбна, острозъба усмивка на цирков клоун. После речният делфин се обърна така, че вече я гледаше наопаки.