Читать «Синьо злато» онлайн - страница 12

Един мъж в син блейзър и с официален знак на морско състезание върху нагръдния си джоб, бе вперил поглед през бинокъла към зеления, океански безкрай. Той разтърка очи и отново ги присви в окулярите. В далечината, тънички бели перца се издигаха към синьото небе там, където то се срещаше с водата. Той свали бинокъла и взе аерозолов контейнер с прикрепен към него рог. Натисна три пъти бутона му.

Тръбният рев на клаксона проеча над водната повърхност като сватбен зов на някакъв гигантски гъсок. Флотилията поде сигнала. Какофония от свирки, камбани, сирени и рогове изпълни пространството и удави крясъците на гладните чайки. Стотици зяпачи хукнаха с камери и бинокли в ръце. Лодките опасно се наклониха, с всички пътници, струпани на единия им борд. На „Непенте“ гостите налапаха последен залък и се изсипаха от салона навън с пенливи чаши в ръце. Засенчили очи, те се вторачиха в далечината, където перцата започваха да се превръщат в опашки на бантамски петли. Ветрецът донасяше жужене, като от ято разярени пчели.

В един хеликоптер, виснал на около триста и петдесет метра над яхтата, як оператор — италианец на име Карло Поцци потупа пилота по рамото и му посочи на северозапад. Там водната повърхност бе белязана от бели ивици, които настъпваха, сякаш дълбани от невидима, гигантска брана. Поцци провери осигурителните си колани, стъпи с единия крак върху рамата на хеликоптера и закрепи на рамото си двадесет и пет килограмова телевизионна камера. Нагласил с привични движения тялото си в блъскащата го въздушна струя, той насочи необикновената увеличителна мощ на оптиката си към приближаващите линии. Движеше обектива от ляво на дясно, показвайки на зрителите по цял свят панорама на десетината състезателни лодки, цепещи морската повърхност. После се съсредоточи върху водещите две, откъснали се на около петстотин метра от останалите.

Устремените съдове прелитаха над гребените на вълните. Дванадесетметровите им корпуси глисираха с вирнати носове, сякаш се мъчеха да преодолеят земното притегляне. Водещата лодка беше боядисана в сигнално червено. Следващата я, на по-малко от сто метра, блещукаше като къс самородно злато. Лодките напомняха по-скоро машини от „Звездни войни“, отколкото плавателни съдове. Палубите им свързваха двете остри като ножове катамаранови тела, наричани спонсони, с аеродинамични криле над машинните отделения. Два кокпита, като на изтребител F-16, бяха разположени успоредно, на около две трети от разстоянието, след острите носове на лодките.

Натъпкан в десния кокпит на червената лодка, със сковано в маска на твърда решимост бронзово лице, Кърт Остин се запъваше в тясното пространство, за да неутрализира ефекта от непрестанните удари на осемтонната лодка в твърдата като бетон водна повърхност. За разлика от сухопътните превозни средства, лодката не разполагаше с ресьори и амортисьори, които да омекотяват ударите. Всеки от тях се поемаше от монолитния, изключително здрав корпус и от там, през краката и цялото тяло, накрая разтракваше зъбите на Остин. Независимо от могъщите си рамене, мускулести ръце и петопорната ремъчна система, в която бе овързано деветдесеткилограмовото му тяло, той се чувстваше като баскетболна топка, дриблирана от Майкъл Джордън. Цялата сила на сто осемдесет и три сантиметровата му фигура бе нужна за овладяване на командните лостове с твърда ръка, докато якият му ляв крак контролираше налягането в двете мощни турбини, понесли с гръм лодката над водата.