Читать «Изгубеният град» онлайн - страница 35

— Друга шахта?

— Не, онзи прилича на вход към мина в склона на планината.

— Искам да го видя! — В главата му започваше да се оформя план. Базираше се основно на догадки и предположения и щеше да му бъде нужен много късмет, за да проработи, но все беше нещо.

— От другата страна на ледника е. Единственият път дотам е по въздух, но мога да ви покажа местоположението му оттук.

Качиха се на плоския покрив на електроцентралата. Лесар посочи един пролом в далечната страна на ледника.

— Ето там, близо до тази малка долинка.

Остин проследи пръста му с присвити очи, после погледна към небето. Към електроцентралата приближаваше голям хеликоптер.

— Слава богу! — възкликна Лесар. — Най-после някой се отзова на молбата ми за помощ.

Двамата мъже забързаха надолу и излязоха от електроцентралата точно когато хеликоптерът се снишаваше. Шофьорът на камиона и още един мъж, за когото Остин предположи, че е третият от екипа, вече бяха навън и наблюдаваха как хеликоптерът каца на площадката на стотина метра от входа. Когато витлото спря, от него слязоха трима мъже. Остин се намръщи. Това не беше спасителен отряд. До един носеха тъмни костюми, красноречиво говорещи за средните им управленски позиции.

— Това е шефът ми, мосю Друе. Той никога не идва тук — каза Лесар, неспособен да прикрие страхопочитанието в гласа си.

Друе беше пълен мъж с мустаци на Еркюл Поаро. Той припряно се приближи и с обвинителен тон попита:

— Какво става, Лесар?

Докато отговорникът им разясняваше положението, Остин си гледаше нетърпеливо часовника. Имаше чувството, че стрелките летят.

— Как се отразява това на производството? — поиска да знае Друе.

В този момент гневът на Остин изригна.

— А може би искате да знаете как се отразява на хората, затворени под ледника?

Мъжът вирна брадичка, успявайки да погледне Остин отвисоко, макар да беше с десет сантиметра по-нисък.

— Кой сте вие? — попита той, напомняйки му на гъсеницата от „Алиса в Страната на чудесата“.

— Това е мистър Остин от американското правителство — намеси се Лесар.

— Американец? — Остин можеше да се закълне, че долавя презрително сумтене. — Това не е ваша работа.

— Напротив! Моя е — отвърна Остин с равен глас, опитвайки се да сподави гнева си. — Близка моя приятелка се намира в тунела.

Друе не се трогна.

— Трябва да докладвам на вишестоящите и да изчакам техните нареждания. Но и моето сърце не е от камък. Веднага след това ще разпоредя спасителна операция.

— Това не е достатъчно. Трябва да направим нещо веднага.

— Не мога да ви помогна. Сега ме извинете.

С тези думи той и другите двама мъже в костюми влязоха в електроцентралата. Лесар погледна към Остин, поклати тъжно глава и ги последва.

Остин положи всички усилия да потисне желанието си да стисне дебелия бюрократ за яката. В този момент се чу ръмжене и в небето се появи малка точица. Тя постепенно стана по-голяма и се превърна в хеликоптер, по-малък от предишния. Спусна се над езерото, направи кръгче около централата и кацна сред облак прах на площадката до първия.

Още преди роторът да спре, от хеликоптера скочи слаб мургав мъж, който махна на Остин за поздрав. Джо Дзавала се приближи с лека пружинираща походка и едва забележимо спортно полюшване на раменете. Отпуснатият му стоеж беше спомен от времето, когато се биел като боксьор средна категория, за да се издържа в колежа. Липсата на белези по красивото му лице показваше, че явно го е бивало.