Читать «Снежен крах» онлайн - страница 2

Защо Деливераторът е оборудван така? Защото хората разчитат на него. Той е ролеви модел. Това тук е Америка. Хората правят каквото им скимне — това проблем ли ви е? Защото имат право да го правят. И защото имат оръжия и никой не може да ги спре, мама му стара. В резултат от което икономиката на тази държава е една от най-съсипаните в света. Та, да си дойдем на думата — като сме се разприказвали за търговски баланс, след като всичките ни технологични мозъци изтекоха в чужбина и нещата се уталожиха, започнаха да произвеждат коли в Боливия и микровълнови печки в Таджикистан и да ги продават тук. След като гигантските кораби и дирижабли от Хонконг, които могат да прекарат цяла Северна Дакота чак до Нова Зеландия за грошове направиха зора ни за природни ресурси да изглежда неуместен. И след като Невидимата ръка подбра всичките ония исторически несправедливости и ги размаза в широк глобален пласт от нещо, което един пакистански тухлар, например, би сметнал за просперитет, знаете ли к’во? Съществуват само четири неща, които правим по-добре от всеки друг:

— Музика

— Филми

— Микрокод (софтуер)

— Високоскоростни доставки на пица

Деливераторът навремето разработваше софтуер. Все още пише програми понякога. Ала ако животът беше трогателно начално училище, управлявано от доброжелателни даскали-висшисти, в неговия бележник щеше да пише: „Хиро е много умен и даровит, но трябва да поработи повече върху уменията си за работа в екип“.

И затова сега си има друга работа. Няма нужда от ум и дарби — но и от работа в екип. Съществува един-единствен принцип: Деливераторът ви носи пицата за трийсет минути — или я получавате безплатно, застрелвате шофьора, вземате му колата, завеждате дело в съда. Деливераторът работи на това място от шест месеца и според неговите критерии това е великолепна и продължителна служба — никога не е доставил пица за повече от двайсет и една минути.

О, преди спореха за времето — много корпоративни шофьорогодини са пропилени в тези спорове. Собственици на къщи — със зачервени лица, изпотени от собствените си лъжи, смърдящи на „Олд Спайс“ и стрес от работата, застанали на светещите си жълти входове, — си размахват „Сейковците“ и сочат часовника над кухненската мивка. Кълна ви се. Абе, пичове, вие часовника не познавате ли?

Това вече го нямаше. Доставките на пица се превърнаха в огромна индустрия. Управлявана индустрия. Хората учеха в „Коза Ностра Пица университет“ четири години, само за да я изучат. Влизаха в него неспособни да напишат и изречение на английски — идваха от Абхазия, Руанда, Гуанахуато, Южен Джърси — и излизаха с повече познания за пиците, отколкото знаят бедуините за пясъка. Този проблем също го изучаваха. Чертаеха диаграми за честотата на споровете на входа относно времето на доставка. Обаждаха се на първите Деливератори, за да запишат и анализират впоследствие тактиката на дебата, хистограмите на отношението глас-стрес, характерните граматични структури, използвани от жителите на бърбклави от средната класа тип А, които, противно на всякаква логика, бяха решили, че тъкмо това е мястото да поведат личната си героична съпротива срещу всичко престояло и лишаващо ги от жизнени сили. Тези хора бяха готови да лъжат или да се самозаблуждават по кое време са телефонирали, само за да получат безплатна пица. Не, те имаха право на безплатна пица също както имаха право и на живот, свобода и стремеж към каквото щеш там — не можеха да им я отнемат, мама му стара. Изпращаха психолози по домовете им, даваха им безплатни телевизори срещу анонимно интервю, разпитваха ги с детектор на лъжата, изучаваха мозъчните им вълни, докато им въртяха накълцани, неописуемо гадни филми с порнокралици, среднощни катастрофи и Сами Дейвис младши, напъхваха ги в ароматни стаи с бледоморави стени и им задаваха въпроси за етиката — толкова объркващи, че и йезуит не би могъл да им отговори, без да извърши малък грях.