Читать «Да яхнеш Змията» онлайн - страница 32

Щеше да разбере откъде е дошъл и дали е купен от магазин за домашни любимци. Издирването вероятно щеше да бъде дълго и изтощително, но всички разследвания на убийства бяха такива. Преподавателят й в академията бе казал, че полицейската работа е като пилотирането на самолет — безкрайни часове на скучен, безинтересен, непосилен труд, разнообразявани от няколко секунди смразяващ кръвта страх. Тя беше свикнала с непосилния труд, но се надяваше, че няма да изпита смразяващия кръвта страх.

Докато доктор Диксън изваждаше неокосмения плъх от утробата на Анджи Уонг, Уилър Касиди носеше багажа на снаха си. Докара куфара до ягуара си и го сложи в багажника. Лиз и Холис явно бяха решили да не разговарят с него. Опита се да утеши дванайсетгодишния си племенник, но Лиз го сряза:

— Той наистина не иска да говори точно сега — заяви тя, насочвайки гнева и мъката си към Уилър, сякаш Прескот не му беше брат и сякаш той не го обичаше.

Двамата със снаха си така и не намериха общ език. Всичко в него я дразнеше. Тя предпочиташе напористи мъже, издигащи се по обществената стълбица, победители, които виждаха бъдещето си в километричните камъни на постиженията — нова къща в Бел Еър или членство в Организацията на младите президенти. Трябваше да си под четирийсет години и да си президент на фирма с най-малко сто служители, за да членуваш там. Съпругът й отговаряше на изискванията и… миналата Коледа Лиз бе натрила носа на Уилър. Всички се бяха събрали на Бъдни вечер около масата в къщата на Уингейт и приятната топлина на алкохола ги сгряваше.

— Животът не е само голф, чужди жени и глупави шеги — рече Лиз, превръщайки празничното му настроение в смразяващ хлад. — Откровено казано, Уилър, едно е да пръскаш с бира хората на стадиона, когато си на деветнайсет, но съвсем друго е да го правиш, когато си на трийсет и седем.

Разбира се, тогава той още не беше навършил трийсет и седем, но Лиз постигна своето. Уилър седеше на двестагодишния стол с висока облегалка в стил кралица Ана до дългата елегантна маса на майка си и се чувстваше жалък. Погледна лелите, чичовците и племенниците си — всички до един истински Касиди. Никой не каза нищо. Прескот и майка му не го защитиха. Катрин само побутна с вилицата мидите по флорентински в чинията пред себе си. Уилър бе принуден да изтърпи критиката на снаха си.

— Наистина, Уилър, тъжно е да те гледа човек. Не правиш нищо. Само висиш в онзи клуб и се наливаш с водка.

Не беше водка, а уиски „Ват 69“, но той не я поправи. Лицето му пламна от унижението.

Най-лошото беше, че постъпките му, които на младини му донесоха слава в университета в Южна Калифорния, сега го унижаваха и опозоряваха. От около шест месеца усещаше, че е пред прага на нещо — също като дете, което се е качило на висока скала, гледа морето и събира смелост да скочи. Но той беше в безизходно положение. Не можеше да продължава напред, нито да остане там, където беше. Крепеше се застрашително и чакаше да събере кураж, като се ненавиждаше заради нерешителността си.