Читать «Да яхнеш Змията» онлайн - страница 165

— По дяволите, маце, какво правиш? — изврещя той, опитвайки се да насочи пушката си с рязана цев към нея.

— Не! — извика Таниша и момчето замръзна на мястото си. — Уилър, излез през прозореца! Веднага!

С панталона в ръка той мина през отворения прозорец и се изкатери на покрива, докато тя държеше на прицел гангстера.

— Какво е това, мамка му? — попита момчето.

— Хвърли желязото, иначе ще стрелям! — извика детективката.

Той пусна пушката, а по стълбите пак се чуха стъпки.

— Защо? — попита Таниша.

— Не съм виновен аз. Ти струваш петдесет кила китайски бял прах, маце. Всеки ще дойде тук за задника ти. — Той обърна длани, за да покаже, че вече не представлява заплаха.

В дъното на коридора зад него се появиха още двама въоръжени бандити. Таниша направи крачка напред и блъсна гангстера в гърдите, принуждавайки го да се върне в коридора. После затвори с ритник вратата и я заключи. Прозвучаха два изстрела. Куршумите профучаха над главата й. Таниша бързо скочи през прозореца. Уилър й помогна и двамата хукнаха по покрива към края на къщата. Чуха, че гангстерите се опитват да разбият с ритници вратата на спалнята на Брийзи.

— След мен — каза Таниша, хвана се за клона на един бряст и започна да се катери. Дънерът на дървото се намираше в съседния двор.

Един от бандитите се показа на прозореца на стаята и изкрещя:

— Не искам теб, скъпа, а снежния брат.

— Кого? — попита Уилър, когато скочиха в съседския двор.

— Теб. Да вървим — отговори Таниша, хвана го за ръката и започна да си проправя път в задния двор, пълен със стари коли и хладилници.

Тя знаеше къде отива и се движеше бързо, без да се колебае нито за миг. После се провря през отвор в оградата и изведнъж двамата се озоваха в тясна уличка. Хукнаха да бягат, стъпвайки по камъчета и строшени стъкла, като още носеха в ръце дрехите си.

Минаха през счупената ограда на друга къща, влязоха в задния двор и най-сетне спряха до стар навес. И двамата дишаха учестено.

— Господи — възкликна Уилър. — Гол в Уотс. Кошмарът на белия мъж.

— Това е къщата на Чудовището. Той ми беше приятел. Сега е в затвора, но мисля, че мога да имам доверие на майка му.

Тя вдигна пред себе си блузата, търсейки ръкавите.

— Тук не можем да вярваме никому.

— Това е моят роден квартал.

— Това е техният квартал. Нали чу какво каза онзи негодник. Петдесет килограма китайски бял прах. Уили снабдява тези задници. Всички работят за триадата. Свършено е с нас — рече той, докато се опитваше да обуе панталона си.

— По дяволите — изруга тя и най-после намери ръкавите.

— Тук ли е клетъчният ти телефон? — попита Уилър и грабна чантата й. — Повикай помощ!

Таниша извади клетъчния телефон и набра някакъв номер.

— Кой е там? — извика женски глас и лампите на верандата светнаха.

— Аз съм, госпожо Крофорд, Таниша Уилямс.

— О, боже…

Жената отключи задната врата. Уилър най-сетне обу панталона си и закопчаваше колана, когато вратата се открехна и една петдесет и пет годишна чернокожа жена погледна през пролуката.