Читать «Триумфът на червилата» онлайн - страница 269

Направи гримаса.

— Нещо не е наред ли? — попита Селдън.

— О, не! — побърза да го успокои тя. — Всичко си е наред!

— Да не би да се притесняваш за децата си?

Боже, това изкачване с асансьора нямаше край! Беше забравила старите асансьори.

— За тях винаги се притеснявам — отвърна тя. — Но знам, че са добре. Шейн ще ги доведе чак в пет следобед.

Ето че го бе направила! Практически го бе уведомила, че разполага с още четири часа, за да му се отдаде.

— Какво прави Шейн с тях по цял ден? — попита Селдън.

— Води ги до конюшните — голямата ми дъщеря си има пони… Понякога ги води в парка или на рожден ден на някое хлапе.

— И може да се грижи съвсем сам за тях? — възкликна удивено Селдън.

Уенди кимна и отбеляза:

— Като човек е голям гадняр, но като баща е ненадминат. За съжаление!

Вратите на асансьора най-сетне се отвориха и двамата излязоха в голямо фоайе със стъклена стена, изградена от зелени блокчета. На пода имаше бежов ориенталски килим.

— Много е приятно — заяви предпазливо Уенди.

— Още не си видяла нищо — каза той и бутна една врата, скрита в стената, зад която се откри огромно празно пространство. Таванът на Селдън беше доста по-голям от нейния, но иначе не я беше излъгал — не го биваше много по вътрешното обзавеждане. В средата на голямата стая имаше дълга дървена маса с осем стола. До остъклената стена се виждаше самотен диван, пред който бе поставена стъклена масичка за кафе. И това бе всичко. Уенди не знаеше какво да каже.

— Доста е…

— Самотно, нали? — отбеляза Селдън, като се запъти към кухнята. — Непрекъснато си казвам, че трябва да си купя някои мебели или най-малкото да си наема вътрешен дизайнер. Но нали знаеш как става? Непрекъснато си зает с нещо по-важно и все отлагаш и без да се усетиш, са минали две години!

— А легло имаш ли? — попита Уенди.

— Виж легло имам. Както и широкоекранен телевизор. Всичко е в спалнята. Гледам всичките си програми в леглото.

Тя го последва в кухнята. Стъпките й отекваха по голия дървен под. Никога не си беше представяла, че Селдън Роуз — агресивният, преуспяващ директор от развлекателния бизнес — живее по този начин. Но човек никога не може да бъде сигурен, че познава някого, докато не го опознае наистина. Вероятно сега той смята, че е поел огромен риск, като й показва апартамента си. И сигурно й вярва достатъчно, че няма още утре да започне да разнася клюки из целия „Сплач-Върнър“ за необзаведения му апартамент. Представи си го как лежи в леглото си съвсем сам, облечен само по халат, стиснал дистанционното в ръка, и гледа новите кадри от своите ежедневни телевизионни програми. В тази мисъл имаше нещо много тъжно и мило. Но странното е, че тя го разбираше перфектно.