Читать «Триумфът на червилата» онлайн - страница 270

— Тук имам една бутилка шампанско — подвикна той, докато отваряше вратата на хладилника. — „Кристал“. Виктор ми го подари миналата година.

— И още не си го изпил? — попита тя, като се приближи зад него.

— Вероятно съм чакал някой специален случай — отговори той и се обърна с бутилката в ръка, но толкова рязко, че двамата се сблъскаха.

— Съжалявам — изчерви се тя.

— А аз — не! — отсече той и най-неочаквано се приведе и започна да я целува страстно.

Беше един от онези моменти, когато бентът на дълго сдържаните емоции най-сетне се пропуква и всичко започва да се излива на талази. Двамата не бяха в състояние да се откъснат един от друг. Селдън спря само толкова, колкото да остави бутилката. Като продължаваха да се целуват, те започнаха да се събличат, а Селдън я избутваше през стаята към дивана.

— Гърдите ми… — прошепна тя. — Коремът ми… Родила съм три деца…

— Гърдите ми… — прошепна тя. — Коремът ми… Родила съм три!

— Изобщо не ми пука — прошепна възбудено той.

Час по-късно все още правеха любов, когато тя чу, че телефонът й звъни. Неочакваният звук отекна като камбана в празното пространство.

— Телефонът ми… — прошепна тя.

— Трябва ли да го вдигаш?

— Не знам…

Телефонът спря да звъни, а след няколко секунди се появи знакът за текстово съобщение.

— Може би е добре да го провериш — отбеляза Селдън и се претърколи настрани. — Няма смисъл да се изнервяш излишно.

Тя стана от леглото му, където в крайна сметка се бяха оказали, и тръгна гола към дневната, където бе оставила чантата си на масата. Извади го и го включи.

— Мамо, къде си?! — чу тя дрезгавият, обвинителен шепот на Магда, който я накара да изтръпне от ужас. — Къде си, за бога?! Всички имаме пъпки! Всички сме болни!

26

Проклет лъч ярка слънчева светлина заструи през огромните френски прозорци, преплува леглото на Виктори и се озова точно върху лицето й, като я накара да отвори стреснато очи.

Тя седна изплашена, а после автоматично се отпусна назад и простена. Чувстваше главата си като циментен блок, пресован в менгеме.

Толкова ли е пияна наистина?

И защо щорите на прозорците са вдигнати?!

Хммм. Вероятно ги е вдигнала тя, когато снощи се е прибрала в стаята си. Сега, като се замисли, си спомни, че наистина излиза на балкона и наблюдава морето, лунната пътека и вълничките, които се разбиваха в брега. Но най-яркият й спомен беше някаква реплика: „Не е чак толкова по-хубаво от Хамптънс, ако питаш мен! Обаче французите, като типични сноби, си го превъзнасят!“ Кой бе изрекъл това? Не и Пиер… Може би Лин Бенет? Снощи наистина ли видя Лин? Лицето му изплува в съзнанието й, наред с много други лица, като албум от гимназията. Представи си го с официален смокинг, ухилен до уши.

Пак се изправи рязко в леглото си. Не беше Лин. Беше онзи актьор, френската филмова звезда, с която се беше запознала… В хотела… Късно през нощта… Странно, че и французите си имат своите филмови звезди… Този конкретно имаше доста голям нос, въпреки че й се стори млада филмова звезда. Надяваше се да не би по някакъв странен начин да е преспал в стаята й. Подобни неща й се бяха случвали и преди — събужда се и открива разни хора, заспали по фотьойлите или на пода, а веднъж дори бе открила един тип във ваната си. Но това се бе случило в Лос Анжелис — а там такива изпълнения си бяха нещо нормално.