Читать «Петият етаж» онлайн - страница 99

Извадих копието на дневника на Джосая Рандолф от 1871 г., още един подарък от моята приятелка Тийн.

— Това е търсил вашият сътрудник — рекох. — Само че не го е знаел.

Кинкейд го пое от ръцете ми и го разтвори.

— Какво е това?

— Страници от дневник. Подробно описание на големия пожар, дело на куратора на Чикагското историческо дружество през 1871 година.

Кинкейд окачи на носа си очила за четене с рогови рамки и запрелиства страниците. Аз сложих кафеварката и продължих да разказвам.

— Името му е Джосая Рандолф. Негов роднина е сегашният управител на дружеството.

— Той ли ви даде дневника?

— Не съвсем. Голяма част от този дневник се намира в държавните архиви. А достъпът до по-малката част беше доста труден.

— Продължавайте — промърмори Кинкейд, забил нос в страниците.

— Джон Дж. Уилсън и Чарлс Хюм не са правили заговор за пожара. Не открих никакви доказателства, че са замисляли подобно нещо.

— Сигурен ли сте? — вдигна глава Кинкейд.

— Ще ви разкажа какво знам, а вие сам ще решите. Джосая Рандолф води дневника си до последния момент, преди огънят да достигне до сградата на дружеството. Седнете, мистър Кинкейд. Това ще ни отнеме известно време.

Кинкейд седна, а аз напълних чашите с кафе.

— По онова време са смятали сградата на историческото дружество за една от най-обезопасените сгради срещу пожар в града. Според записките на Джосая в нощта на пожара пред нея имало опашка от богаташите на Чикаго, понесли пари, бижута и кожени палта.

— Търсили са сигурно място за съхранение на ценностите си?

— Точно така. Имена като Пулман, Палмър, Огдън. Истински справочник „Кой кой е“. Джосая Рандолф приел толкова ценности, колкото позволявало приземието. А след това до слуха му долетял тътен, като от приближаващ се товарен влак.

— Огънят?

— Според Джосая стените на сградата започнали да се топят от нетърпимата горещина, въпреки че истинският пожар бил все още на километър оттам. Тогава разбрал, че сградата изобщо не е огнеупорна.

Изтръсках една цигара от пакетчето и запалих. Кинкейд отказа. Свих рамене. Цигарата върви с кафето. После открехнах прозореца, опрях обувки в перваза и продължих разказа си.

— Джосая преценил, че разполага с десетина минути, след които сградата щяла да пламне. Изтичал в мазето и се огледал.

— Опитвайки се да прецени какво може да спаси?

Кимнах. Беше добре да изричам всичко на глас. Така най-лесно можеха да се видят евентуалните пропуски в историята.

— Една вещ искал да спаси на всяка цена.

Разтворих дневника и посочих подчертания пасаж. Ръката ми леко трепереше, но това беше нормално. Хората запазват откровеността си благодарение на страха. Вероятно и аз не бях изключение.

— Тук е описано за какво става въпрос: единствения ръкописен екземпляр на Прокламацията за освобождаване на робите, която дружеството е получило директно от любимия син на щата Илиной Ейбрахам Линкълн.

— Щатската библиотека на Ню Йорк притежава ръкописа на Линкълн — поклати глава Кинкейд, докато очите му тичаха по текста. — Виждал съм го с очите си.

— Това е работното копие. Окончателният текст на Линкълн е бил собственост на историческото дружество.