Читать «Петият етаж» онлайн - страница 97

— Публикували са списък на най-влиятелните хора в страната. „Личности във възход“. Моето име е съвсем близо до върха.

— Поздравления.

— Благодаря, мистър Кели. Винаги съм си мислил, че от подобен факт ще се почувствам различен.

— Фанфари?

— По-скоро възторг.

По лицето му пробяга широка усмивка, която изчезна толкова бързо, колкото се появи. Бъдещият спасител на Чикаго зае поза, която ми беше позната. От телевизията, от вестниците. Бях сигурен, че ако разгърна „Тайм“, непременно ще я открия и там. Профилът на Кинкейд: издължена брадичка, сиви очи, високи скули. Твърди, но едновременно с това деликатни, чертите му издаваха висока интелигентност. Общо взето, нормален профил — нито много добър, нито лош.

Но кметът Джон Дж. Уилсън без съмнение бе доловил в него нещо, което убягваше на журналисти, привърженици и имиджмейкъри. Нещо, което го безпокоеше. Нещо, което напоследък се среща изключително рядко, но което Мичъл Кинкейд безспорно притежаваше: той беше роден лидер. И щеше да стане такъв. Това му личеше ясно, настанил се на стола срещу мен.

— Обърнах внимание на книгите — подхвърли Кинкейд. — Цицерон, Цезар, Софокъл.

— Като младеж се увличах по тях — скромно отвърнах аз.

— Аз също съм чел това-онова — кимна Кинкейд. — Помня „Едип цар“ и едно нещо, което се нарича съдба.

— Съдба, предопределение, свободна воля.

— Точно така. Седя си тук сред всичките ви книги, гледам снимката си в „Тайм“ и си мисля именно за това.

— Сър?

— За живота, който водим. За решенията, които вземаме. Предопределени ли са те? Както всичките ни успехи и провали? Закодирани у нас още при раждането ни? Или изградени благодарение на собствената ни воля?

— Питате ме дали вярвам в съдбата?

— Май да — отвърна Кинкейд и брадичката му се вирна в моята посока. — Съдбата ли предопределя живота, който водим? Или ние наистина сами чертаем своите пътища?

— Мисля, че хората разполагат с различни инструменти — отвърнах. — За вършене на добро, за вършене на зло. А какво правим след това, вече зависи от самите нас.

— Значи вярвате в някаква хибридна система?

— Нещо такова.

— А тези инструменти са различни за различните хора, така ли?

— Според мен животът на мнозина от нас протича в търсене на тези инструменти и на начините, по които да ги използваме.

— Хората отделят време да мислят за това?

— Може би не — свих рамене аз.

— А какво ще кажете за отговорността, мистър Кели?

— Какво по-точно?

— Всеки човек би трябвало да бъде лично отговорен за нещата, които се случват в живота му. И за добрите, и за лошите. Независимо от последиците. Съгласен ли сте?

— За нещата, които може да контролира? Да.

— Споменавате понятието контрол, но то е твърде разтегливо.

— Особено в политиката, сър.

— Предавам се, мистър Кели. Съжалявам, че не се запознахме при други обстоятелства. Щеше да бъде интересно.

— Трябва да поговорим, сър.

— Да. Снощи ми се обади една личност, която уважавам и на която се възхищавам.

— Нека отгатна. Имате предвид съдия на име Рейчъл Суенсън.

— Тя се изказа много ласкаво за вас, мистър Кели.