Читать «Петият етаж» онлайн - страница 101

— Здравей, мистър Рандолф — поздравих го с усмивка аз.

— Кели! Какво, по дяволите, търсиш в моя кабинет?

— Чакам те.

— Ще се обадя на охраната! — посегна към телефона Рандолф.

— Няма нужда — рекох и насочих поглед зад гърба му. Той се обърна към Тийн, която беше застанала на прага.

— Тя какво търси тук?

— Ще чака отвън. Ако се почувстваш в опасност, просто извикай. Тя веднага ще се отзове.

— Ще извикам охраната, за да те изведе оттук!

Рандолф отново протегна ръка към телефона. Аз извадих томчето на Шийхан и го сложих върху бюрото. После го разтворих, за да му покажа червената цифра.

— Номер четири, Рандолф.

Очите на куратора светнаха, ръката му махна да отпрати Тийн. Когато останахме сами, той протегна ръце и изведнъж заприлича на една от статуите пред входа на базиликата „Пресвета Богородица“. Но тази статуя беше жива, готова на убийство в името на своя бог.

— Мистър Кели! — възкликна той. — Може ли да я разгледам?

Побутнах книгата към него. Той започна да я прелиства, преструвайки се, че изследва текста. Но пръстите му внимателно опипваха корицата, търсейки скрития документ.

— Не е там, Рандолф — обадих се аз.

Пръстите на куратора замръзнаха, очите му бавно се повдигнаха към моите.

— Моля?

— Прокламацията, Рандолф. Няма я там.

Извадих един черен компютърен диск и го подхвърлих на бюрото.

— Може и да не ми повярваш, но този диск съдържа цялата информация, която се съхранява в твоя лаптоп. Задигнахме я вчера следобед, докато ти седеше в „Старбъкс“.

Рандолф седна. Очите му шареха от книгата към диска и обратно.

— Ти си убил Алън Брайънт. Научил си за него от Джони Удс и си отишъл в дома му. Бързал си да откриеш екземпляр номер четири преди Джони. Ама не се е получило.

Очите на Рандолф хлътнаха, устните му се разтеглиха в напрегната усмивка.

— Имейлите, които изтеглихме от компютъра ти, датират отпреди година — продължих аз. — Поддържал си контакт със скинар на име Кларънс Лестър. С него си преговарял за продажбата на Прокламацията за освобождаване на робите на Линкълн.

Извадих една полицейска снимка на Лестър и му я подадох. Издължено гладко лице, бяла кожа, три сълзи, татуирани под едното око. Рандолф я придърпа с един пръст, разгледа я и я бутна обратно.

— Колко щеше да вземеш? — попитах.

— Никога не можеш да го докажеш — промърмори той и кимна към диска. — Това е незаконно. Електронен шпионаж, нарушаване на личните права.

— Колко щеше да вземеш? — повторих аз.

— Би трябвало да знаеш, след като си проникнал в лаптопа ми.

— Осем милиона и половина.

Ноздрите на Рандолф изтъняха и потрепнаха, сякаш подушили за последен път парите, които собственикът им никога нямаше да похарчи.

— Приблизително.

— Откъде „Арийското братство“ разполага с такива пари?

— Нима мислиш, че ми пука, мистър Кели? Те планираха някакъв интернет сеанс, по време на който да изгорят въпросния документ онлайн. Но въпросът не е в това, а в твоето незаконно прехващане на данни!