Читать «Петият етаж» онлайн - страница 93

— Без тя да подозира?

— Погледни я.

Направих го. Тийн отново махна с ръка и се усмихна. Направих й знак да се приближи. Тя затвори компютъра си и графиката на моя екран изчезна.

— Каква част от нейния харддиск е прехвърлена при нас? — попитах.

Хюбърт започна да отваря току-що копираните файлове.

— Практически всичко — обяви той. — С тази програма прехвърлянето се осъществява в рамките на двайсетина секунди. Сега виж какво става в случай, че с рутера за достъп до WiFi нещо не е наред. Аз автоматично пускам някаква уловка и карам компютъра да мисли, че разговаря сам със себе си. Но на практика…

Вдигнах ръка да го спра.

— Достатъчно, Хюбърт. Вярвам ти.

Понечих да го потупам по главата, но навреме се спрях. Вместо това изчаках Тийн да придърпа един стол и погледнах часовника си.

— В колко часа се появява тук?

— Някъде около един — отвърна Тийн. — Прави го всеки ден. Казва, че има нужда да се поразтъпче.

— И винаги си носи лаптопа?

Тийн кимна.

— Добре. Тийн, ние с вас изчезваме оттук. Хюбърт, ти оставаш и чакаш появата на нашия човек. Нали носиш снимката, която ти дадох?

Той ми я показа.

— Много добре. Започваш да действаш в момента, в който той включи лаптопа си и влезе в интернет.

— Няма проблем.

Младежът от „Поземлени архиви“ вдигна глава и ми намигна, а Тийн се изкиска. После двамата с нея излязохме от „Старбъкс“ и тръгнахме по Уелс Стрийт. Отбих се в магазинчето за тютюневи изделия и си купих две пури „Монте Кристо“. После влязохме в „Топо Джиджо“ и си поръчахме хубав обяд. Един час по-късно Хюбърт се присъедини към нас с желанието да хапне едно тирамису. С него към нас се присъедини и цялата информация, съдържаща се в лаптопа на Лорънс Рандолф.

41

Рейчъл Суенсън и Винс Родригес приеха поканата ми да отскочат до офиса. Часът беше малко след осем вечерта. И двамата не бяха много сигурни защо ги бях повикал, но важното беше, че дойдоха.

— Какво е толкова спешно? — попита Родригес.

— Това — отвърнах аз и плъзнах томчето на Шийхан по бюрото.

Родригес го разгледа, а Рейчъл разгъна бележката на Тейлър. Вече втори ден никой от нас не знаеше нищо за Дан Мастърс и Джанет Удс.

— Корицата е срязана — отбеляза детективът и опипа гръбчето на книгата.

— Аха, значи го забеляза.

Родригес извърна глава и ме погледна.

— Какво си извадил оттам?

Нямаше как да им кажа. Все още не. В същото време се нуждаех от помощта им и това усложняваше нещата.

— Ще те помоля за една услуга, Рейчъл. Всъщност нуждая се от помощта и на двама ви.

Рейчъл подаде бележката на детектива, а от погледа, който ми хвърли, разбрах, че плуването срещу течението ще бъде трудно и продължително.

— Какво искаш?

— Помниш ли отпечатъците? Онези, които исках да сравня с отпечатъците на нападателя у дома?

Тя кимна, а аз извадих лист хартия и го плъзнах по бюрото.

— Детективът ми свърши тази работа.

Рейчъл дори не погледна доклада.

— Разкажи ми какво пише — рече тя.

— Отпечатъкът у дома е частичен, с едва шест пункта, годни за идентификация. Но те без изключение съвпадат с онези, които изпратих за сравнение.