Читать «Петият етаж» онлайн - страница 92

— Ние не сме инквизиция, мистър Кели. „Омнибус“ е система за архивиране.

— Знам това. Не прави оценки, а само каталози.

— Точно така — усмихна се Тийн.

— Което означава, че никой не е поискал допълнителни сведения от Рандолф, така ли?

— Съмнявам се, че някой изобщо подозира за отметките в „Омнибус“, освен мен и онова момиче от „Нортуестърн“.

— Включително Рандолф?

— Абсолютно. Ако разбере, че някой е ровил в личните му архиви, със сигурност ще вдигне огромен скандал.

— В такъв случай да вървим — изправих се аз. Тийн също се надигна.

— Къде отиваме? — попита тя.

— В кабинета на Рандолф.

— Какво ще правим там?

— Ще прегледаме архивите му.

— Сигурен ли сте, че това е добра идея?

— Не съвсем. Но може да се окаже добра.

Моята доброволка се замисли за миг, после кимна, излезе от стаята и пое нагоре по стълбите. Разминахме се с половин дузина служители на дружеството, които тя поздрави с любезна усмивка. Не след дълго спряхме пред затворената врата на кабинета на Рандолф. Вътре се криеше наградата на тази жена. Различна от монотонното ежедневие на гишето на рецепцията, запълнено с изпълнението на заповеди. Различна от обслужването на дребните душици, които подхранват егото си за сметка на достойни хора, отдали живота си в служба на обществото. За да седне най-сетне на масата. На каквато и да било маса. Това беше цената, която моята доброволка очевидно беше готова да плати. С радост и нетърпение дори. Тийн ми хвърли един последен поглед, пое си дъх и бутна вратата. Половин час по-късно аз получих това, което ми трябваше. После накарах Тийн да седне срещу мен, разкрих й кой съм и какво всъщност подозирам. Или поне част от него. След което се обадих на Хюбърт.

40

— Покажи ми как действа това.

С Хюбърт Ръсъл се срещнахме в „Старбъкс“ на ъгъла на „Норт“ и „Уелс“, на една пресечка от историческото дружество. Минаваше пладне. Аз си поръчах чаша черно кафе и отворих лаптопа си. Хюбърт се настани зад него, отпивайки от млякото си с ванилов крем.

— Много е просто — рече той. — Качих моята програма на твоя хард диск, а сега само ще кликна върху иконата и тя ще се активира.

Курсорът кацна върху черепа с кръстосани кости, който мигаше на екрана.

— Хубава икона, Хюбърт — отбелязах аз.

Младежът се усмихна. Лаптопът започна да свисти.

— Загрява — поясни Хюбърт.

Разнесе си тих звън. Екранът за момент почерня, след което върху него започна да пулсира някаква чертичка.

— Виждаш ли тази графика?

— Виждам я.

— Тя отразява силата на сигнала. И ни съобщава, че някой използва WiFi връзка някъде в рамките на обхвата.

Очите ми пробягаха по почти празното кафе и се спряха на Тийн. Тя ми махна с ръка и продължи да чука по клавиатурата на своя лаптоп.

— Е, вече знаем кой е този някой — кимнах аз.

— Точно така — съгласи се Хюбърт. — А сега гледай какво ще стане, като кликна върху графиката.

Пръстът му докосна мишката и екранът се изпълни с информация.

— Както си говорим, твоят компютър започва да изсмуква информацията от компютъра на Тийн. Копира всичките й файлове, програми, пароли, имейли. Абсолютно всичко.