Читать «Петият етаж» онлайн - страница 90

Лицето й се проясни, главата й кимна.

— Да, чернокож беше.

После лицето й се начумери.

— Не мислите, че съм го нарекла опасен, защото е чернокож, нали? Това е изключено! Миналата година в квартала ни се нанесе чернокожо семейство, само на една пряка от къщата ми. Всяка седмица се срещам с тях в „Сън Фудс“. Много приятни хора, въпреки че не съм разговаряла с тях. Всъщност в супермаркета има много хора, с които не съм разговаряла.

— Ще откриете ли този човек тук? — попитах аз и обърнах седемте снимки с лицето нагоре. Тийн без никакво колебание посочи една от тях.

— Това е той.

— Някакви съмнения?

— Никакви. Вижте колко е едър.

— И опасен.

— Точно така, опасен. Кой е той?

— Ще ви кажа по-късно. Засега спираме с въпросите.

Главата на Тийн отново закима. Дишаше учестено, очевидно обзета от желанието да бъде полезна.

— Освен това искам да си поговорим за вашия куратор — подхвърлих аз.

— Мистър Рандолф?

— Да.

Тийн стисна тънките си устни. В отношенията помежду ни се настани предпазливост. Не тази, от която се нуждаех.

— Тази сутрин отсъства. Води курс в „Нортуестърн“ — обяви Тийн.

— Знам това — кимнах. — Къде можем да поговорим на спокойствие?

Тийн ме заведе в малка стаичка с боядисани в бежово стени. Вътре имаше маса и няколко стола, а край стената бяха подредени кафе машина и автомати за сандвичи.

— Мисля, че тук е добре — каза тя и седна на един стол. Аз я последвах.

— А сега ми кажете какво точно искате.

— Дневникът на Джосая Рандолф. Знаете ли нещо за него?

— Естествено. Аз работя със системата „Омнибус“, в която държим всички по-важни материали. Искате ли да ви покажа?

— Не.

Отговорът ми беше умишлено по-груб от необходимото и Тийн подскочи.

— Мистър Рандолф ми показа при предишното ми посещение — добавих аз.

— Той много се гордее със своя родственик. Знаете ли, че Джосая е рискувал живота си, за да спаси Прокламацията за освобождаване на робите на Линкълн?

— Радвам се за него. Но според мен Рандолф не ми показа целия дневник.

Тийн се раздвижи в безупречно изгладените си панталони и отмести очи. Точно на това се надявах.

— От колко време работите тук, Тийн?

— Вече шестнайсет години.

— Като доброволка?

— Да.

— Извинете ме за израза, Тийн, но искам да ви попитам, а харесва ли ви да ви третират като кучешко лайно, настъпено от Лорънс Рандолф?

— Моля?

— Видях достатъчно, Тийн. Вие сте тук, за да допринасяте с каквото можете, да консултирате, да бъдете част от екипа. А не да носите кафето на някакъв женомразец, който се прави и на учен. Царят отдавна е гол, Тийн. Не е ли време някой най-после да му го каже?

Млъкнах и зачаках. Тийн започна да трепери. Погледна към вратата на стаята за почивка, която благоразумно бях затворил, преди да започнем този разговор. После погледна към мен. Представих си момичето, което е била някога. Отличничка на класа в гимназията, която е толкова блестяща, че просто няма как да пропусне колежа. Но годината е 1962-ра. Родителите й не одобряват идеята за колеж, защото е жена. Има ли смисъл? И Тийн приема съдбата си. Омъжва са за архитект, току-що завършил следването си. Син на познато семейство, живее на същата улица. Има три деца и животът й е хубав. Почтен. Но тя все още има какво да предложи. И то е много повече, отколкото да слугува на Лорънс Рандолф. Шансът е тук, пред нея. На мен не ми оставаше нищо друго, освен да чакам.