Читать «Петият етаж» онлайн - страница 89

— Налага се да ми кажеш малко повече.

Казах му малко повече. После му изпратих по имейла разпечатките на Джейкъбс, към които прибавих и снимка на човека, за когото се отнасяха. След което отидох да си легна. Дан Мастърс не се обади да каже дали ми е уредил среща с Джанет. Но аз и не очаквах да се обади.

38

На другата сутрин излязох в девет без четвърт, запалих колата и натиснах газта по Лейк Шор Драйв. Движех се на юг, сред обичайния сутрешен трафик. Съдейки по шофьорите наоколо, човек никога не би допуснал, че в Чикаго е забранено да се говори по мобилен телефон по време на шофиране. Аз бързо разбрах колко основателна е тази забрана, тъй като за малко не налетях на един-два джипа, докато се опитвах да отворя капачето на телефона и да извадя една визитка от портфейла си. Червена, на жълти звездички.

Отначало се включи телефонният секретар, но после, още преди да оставя съобщение, Хюбърт Ръсъл вдигна слушалката.

— Ало?

— Здрасти, Хюбърт.

— Изписаният номер не ми е познат.

— Аз съм Майкъл Кели — човекът, който поиска да види архивите за чикагския пожар.

— А, мистър Кели. Извинявай, но рядко ми се обаждат от непознати номера. Какво има?

— Един въпрос, свързан с компютрите.

— Давай.

— Всъщност отнася се по-скоро до хакерите.

— Още по-добре.

— Миналата седмица спомена, че няма компютър, който да ти се опре.

— И сега ще кажа същото.

— Имаш ли нещо против да го докажеш?

Паузата продължи съвсем кратко.

— Предполагам, че става въпрос за нещо незаконно.

— Предположението ти е правилно — отвърнах. — Но целта е благородна.

— Обясни ми каква е тази цел и защо е толкова благородна.

Направих го. Хюбърт каза, че може да помогне. И че желае да помогне.

— Кога можем да го направим? — попитах.

— Нужният софтуер е тук при мен. Само трябва да го инсталирам.

— Толкова ли е лесно?

— Да. Въпреки че звучи страшничко.

— Там ли си днес?

— Разбира се, тук съм.

Спрях пред Чикагското историческо дружество. Часовникът ми показваше малко след девет.

— Чакай ме, Хюбърт. Скоро ще се ти се обадя.

39

Тийн седеше на рецепцията и търсеше някой, на когото да се усмихне. Беше облечена в тъмнокафяв пуловер, бежови панталони и кафяви обувки със златни катарами.

— Охо, човекът от „Трибюн“ — възкликна тя и ми връчи влажната си длан. — Как сте, мистър Кели? Знаете ли, че май пропуснах вашата статия.

— Всъщност тя още не е готова.

— О, така ли? Мога ли да ви помогна с нещо?

— Всъщност можете — кимнах аз и внимателно я побутнах към ъгъла на просторното фоайе.

Покрай нас мина група студенти, която се насочи към магазина за сувенири. Доброволката машинално им се усмихна, след което отново ме дари със своята лъчезарност.

— От каква помощ се нуждаете?

Извадих една снимка и я поставих с лице към плота. После подредих още шест около нея.

— Човекът, който преди две седмици е потърсил книгата на Шийхан — рекох.

— Да?

— На въпроса ми как изглежда вие отговорихте „опасен“.

Тийн вдигна очи към тавана и потърси отговор на въпроса, който още не й бях задал.

— Да, наистина изглеждаше опасен.

— Чернокож ли беше този човек, Тийн?