Читать «Петият етаж» онлайн - страница 9

— Приличаше на човек, който иска да е сам.

Свих рамене.

— Чаках близо час, Майкъл — добави тя. — После си тръгнах.

— Съжалявам — промърморих.

— Недей — поклати глава тя. — Често ли ходиш на гроба на Никол?

— Не особено често.

— Горе-долу?

— Веднъж в месеца. Оставам доста дълго при нея. Понякога това ми помага да мисля.

Рейчъл ме гледаше внимателно и това не ми хареса.

— Добре ли си, Майкъл?

— Да, добре съм.

Или поне така си мислех. Никол беше най-добрата ми приятелка. И щеше да остане такава завинаги. Смъртта е само едно от препятствията, които трябва да бъдат преодолени.

— Защо не се видим някой ден? — подхвърли Рейчъл.

— Щях да ти се обадя със същото предложение.

— Възнамерявал си да ме потърсиш? — попита съдийката, отмятайки глава.

— Да.

— И да ме поканиш да излезем?

— Точно така.

— От последния ни разговор изтече повече от година, Майкъл.

— Знам.

Тя въздъхна.

— Имаш ли ми телефона?

— Да. Нали ти казах, че се канех да ти звънна?

Рейчъл усили музиката си и затича на място.

— Оттук се връщам обратно — обяви тя. — Обади се. За по едно питие или за вечеря. Мисля, че ще се отрази добре и на двама ни.

Останах да гледам след нея. Въпреки студа. После се обърнах и продължих към дома. Два километра и половина, които изминах с неподозирана лекота. Чувствах се силен. Обещах си наистина да се обадя на тази жена. Но как, по дяволите, можех да открия телефонния й номер?

6

Половин час по-късно — изкъпан, избръснат и облечен, аз се спусках към „Интелидженсиа“. Макар и отворено само от десетина минути, в кафенето вече имаше опашка от няколко души. Взех си двойно кафе и разгърнах сутрешния брой на „Трибюн“. Материалът на Фред Джейкъбс беше в долната част на първа страница и продължаваше на четвърта. Петстотин думи, не повече. В памет на рухналата кариера на някой си Дейвид Майърс. Според автора днес кметът щял да даде специална пресконференция, за да освободи от мъките своя бивш сътрудник. Представих си как кметската племенница вече пренарежда новия си кабинет, след което разгърнах на спортните страници.

В седем сутринта вече седях в студената кола, паркирана срещу кметството, и чаках появата на Джони Удс. Никога не бях го виждал, но разчитах на описанието на Джейкъбс. Освен това разполагах и със снимката, която ми беше дала Джанет. От сватбата им. Тя беше облечена в дантелена рокля с дълъг воал. Щастливата усмивка на лицето й свидетелстваше, че изобщо не подозира какво недоразумение стои вляво от нея. Удс беше едър мъж, някъде към метър и деветдесет и над сто килограма. Всичко у него беше голямо. Гъсти вежди, големи уши, дълъг нос, дебели устни. Яки ръчища — едната отпусната надолу, а другата увита около талията на булката — сякаш за да не му я отмъкне някой. Единствено косата на темето му беше доста изтъняла — един факт, който несъмнено го дразнеше. Бях готов да се обзаложа, че когато този човек е раздразнен, удря здраво. Всъщност вече бях имал възможност да се уверя в това. Разбира се, много хора умеят да удрят здраво. Особено дългия боксов чувал в залата за тренировки. Но само до момента, в който на чувала му поникнат ръце и те отвърнат на удара. Ако нещата се подредяха както трябва, може би щеше да се наложи да се погрижим за Джони.